Францисканският заговор
- Автор: Сак Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Францисканският заговор». Краткое содержание книги:
Източник: http://book.store.bg/c/p-p/m-515/id-9762/franciskanskiat-zagovor-dzhon-s...
От най-ниския край на помещението се надигна неприятна миризма. Явно водата се събираше там, за да се използва за отходно място на килията, а после изтичаше навън през дупка в стената. Но щом отходното място мирише, значи е в употреба. Обърна се и огледа плътния мрак с единственото си око.
— Има ли и друг затворник?
От другия край на килията се чу звън на метал. Проскърца дрезгав глас:
— Защо сме тук, мамо? Защо не си тръгваме?
— Как се казваш, брате? — попита Конрад. Гласът си затананика нещо.
— Обгръщат ме дървета като плет и кукувица ми напява нежно.
Конрад пак се надвеси към влажната стена. Ручейчето потече по бузата и расото му като извора на отчаянието. Знаеше, че не един и двама братя са били хвърлени в тъмница през годините — обявени за разколници или еретици, осъдени на доживотен затвор, лишени от книги и от светите тайнства. Министрите изпитваха такъв ужас от тяхното влияние, че не позволяваха дори на братята, които им носеха храна, да разговарят с тях. Всяка седмица присъдите им биваха препрочитани пред управата на различни манастири като недвусмислен намек, че всеки член на ордена, който се осмели да изкаже гласно мнението си, че е извършена несправедливост спрямо затворниците, ще бъде сполетян от тяхната съдба. Конрад бе убеден за себе си, че не е еретик, но Бонавентура можеше да го счита за разколник и да използва този претекст, за да го осъди на доживотен затвор. Колко ли месеци и години му остават, запита се, преди да се превърне в жалък глупак в килията си?
Мъжът запя отново, Конрад знаеше думите на тази песен от детските си години:
Конрад, внезапно притеснен, усети, че знае кой е съкилийникът му. С по-тънък и пронизителен глас подвикна предпазливо:
— Джовани. Джовани! Време е да се прибираш.
— Vengo, mamma — отвърна мъжът с детски гласец. — Идвам.
Шумоленето и дрънченето приближиха, мъжът скъси разстоянието помежду им. Когато стигна на две-три крачки от него, Конрад най-сетне успя да различи очертанията на полугол зомби, който се поклащаше в мрака, блед като призрак. Затворникът би приличал на измит от морските вълни скелет, ако не беше дългата му до раменете бяла коса и проскубаната брада, която стигаше почти до кръста му.
— Бедното момче — рече той. — Изгубило си е пелерината.
Солени сълзи залютяха в обезобразеното око на Конрад, докато си сваляше горното расо. Помогна на създанието да навлече дрехата през главата и ръцете си. После прегърна вдетинения мъж с мечешка прегръдка и го залюля, както бе успокоявал уплашената Амата на сипея, поклащайки се в такт с подрънкващите им вериги.
— Мettisi il cuore in pace, Джовани. Успокой сърцето си. Мама вече ще се грижи за теб.
— Хайде да се махаме, мамо. Тука не ми харесва.
— Скоро — успокои го Конрад. — Един ден.
Винаги бе търсил Бог във всичко. Сега съществото, с което споделяше килията, го разтърси до дълбините на душата му. Това бе резултатът от печалната среща с героя, когото той считаше за свой идол — поне в същата степен, в която идолизираше и брат Лео: уважаваният от всички и свален от власт генерал-министър Джовани от Парма.
XXVII
Докато Орфео яздеше към търговския площад, пред погледа му се разкри богато разнообразие от познати гледки: римският храм на Минерва, черквата „Сан Николо“, възправена пред фамилната му къща. Оказа се, че в негово отсъствие са павирали пазара, заличавайки част от стъпалата към храма, и сега най-неочаквано копитата на коня му отекваха надалеч. Вляво от черквата видя постоянната сергия, наета от семейството му. И къщата, и бизнесът им бяха идеално разположени в самото сърце на града; пазарът започваше буквално на няколко крачки от работилницата, в която работниците на баща му обработваха вълната, пристигаща от цяла Умбрия.
Орфео насочи коня си покрай черквата, към каменната къща, където бе прекарал първите петнайсет години от живота си. Стори му се необичайно тихо. Явно домашните му и работниците, както между впрочем и целият град, бяха наизлезли да приветстват папата.
Влезе в двора, завърза коня си и си пое дълбоко въздух. Дори звукът от почукването на вратата прозвуча някак кухо в притихналия град. Отвори му непознат слуга — висок, широкоплещест мъж, който трябваше да се наведе, за да погледне през пролуката. Повече приличаше на войник, отколкото на домашен слуга. Мъжът потвърди, че братята на Орфео ги няма.
— Тогава ще ги почакам вътре. Аз съм най-младият син на синьор Анджело.