Францисканският заговор

Броеше дните по храната, която му носеха. Тя се състоеше от останките от обедната трапеза на монасите и той предполагаше, че пазачът им я носи след деветия час следобед, въпреки че в килията и бездруго цареше непрогледна тъмнина през целия ден. Дневната дажба на двамата затворници се състоеше от десет парченца хляб, глава лук, две копанки рядък бульон, в който сегиз-тогиз плуваше по някой зеленчук, и по една ябълка или шепа маслини за всеки. Конрад скриваше лука и част от хляба за по-късно, като съхраняваше храната в кошница на стената, за да не я достигнат плъховете, които влизаха в килията през отходния канал. След това двамата с Джовани си изпиваха бульона. Конрад гризваше няколко малки хапчици от ябълката си и я даваше на съкилийника си. По-младият отшелник отслабна, но се надяваше Джовани да се позаглади.

Един следобед, скоро след залавянето му, в копанките на двамата имаше по парченце свинско.

— На какво дължим тази щедрост? — провикна се Конрад през решетката. Не очакваше да получи отговор. Тъмничарят никога не говореше. Но този ден Дзеферино промърмори едно Buon Natale, след което продължи да нахрани и другите затворници.

Коледа? Толкова скоро? Конрад горе-долу следеше дните, прекарани в килията, но бе изгубил дирята на датите. Монасите в Гречо сигурно вече са се събрали в пещерата и са коленичили пред сцената на Рождеството. Представи си селяните от малкото селце, които изкачват каменистата пътека, стиснали свещи в ръце, за да видят осела и вола и живото детенце, легнало в сламата. Монасите и хората се обединяваха с влъхвите, за да направят своя скромен дар, с който да покажат предаността си към детето Христос.

Конрад въздъхна, разочарован, че тази година няма какво да предложи в дар. Погледна Джовани, свит на черна топка върху ледения пръстен под. Спомни си думите Христови: „Защото гладен бях и Ми дадохте да ям.“28 Разполагаше с едно-единствено нещо, което да дари. Взе парчето месо от паницата си и го сложи в бульона на съкилийника си.

— Честито Рождество, Джовани — рече той и остави съда на земята до него. От този ден нататък започна да дълбае дупки в стената, за да си отбелязва дните.

Всяка сутрин, или поне предполагаше, че е сутрин, защото чуваше Дзеферино да се размърдва горе, Конрад казваше на глас каквото си спомняше от службата. С течение на времето Джовани взе да повтаря заедно с него откъси от псалми и молитви, тъй като многото повторения отключваха отдавна неизползвани кътчета на съзнанието му. Конрад се обнадежди.

— А сега трябва да платим на Небесния ханджия с единственото, което имаме — казваше той след всяко ядене. И двамата произнасяха заедно пет пъти „Отче наш“ или десет пъти „Аве Мария“, или „Глория Патрис“, или други молитви, за които Конрад бе убеден, че са се запазили някъде в главата на генерал-министъра.