Диамантената ера

— Колко е хубаво — възкликна Нел.

— Няма да е така още дълго — обясни Харв. — Давай да се махаме оттук, преди да му е дошло до гуша от нас.

— Ама на мен ми харесва тук.

От аеростата излетя синкава светлина. И двамата изпищяха, когато ирисите им се сгърчиха. Машината обаче също им изкрещя: „Разрешете ми да осветя пътя ви до най-близкия изход!“

— Ние избягахме от къщи — обясни Нел. Харв обаче вече драпаше нагоре по стената на дупката и я влачеше подире си със здравата си ръка.

Турбините на нещото изреваха, когато то направи лъжлива атака. По този начин ги избута бързо-бързо към най-близката улица. Когато най-сетне прескочиха една бариера и сложиха крака на твърдата земя, изгаси светлината си и се отдалечи, без каквито и да било думи за сбогом.

— Всичко е наред, Нел, те винаги правят така.

— Защо?

— Ами, за да не се напълни гората със случайни минувачи.

— Това пък какво е?

— Ами това сме ние в момента, например — обясни й Харв.

— Хайде да се подслоним при приятелите ти! — предложи Нел.

Харв никога не бе запознавал Нел с някой от приятелите си, така че тя ги познаваше както децата от предишните епохи познаваха Гилгамеш, Роланд или Супермен. Нел бе останала с впечатлението, че улиците на Земите под аренда просто гъмжат от приятели на Харв, които са малко или много всемогъщи.

Лицето на Харв се смръщи за известно време, след което той каза:

— Трябва да си поговорим за вълшебната ти книга.

— „Илюстрирания буквар на младата дама“ ли?

— Да, няма значение как се казва.

— И защо трябва да говорим за него?

— Оф! — въздъхна Харв с вял глас, както правеше винаги, когато Нел говореше като абсолютно дете.

— Защо трябва да говорим за него? — повтори въпроса си тя търпеливо.

— Има нещо, което никога не съм ти казвал за тази книга, но сега трябва да го направя — обясни Харв. — Хайде, давай да вървим, че някой идиот ще дойде да ни тормози.

И те тръгнаха към главната улица на Лейзи Бей Таун, което беше Земята под аренда, където ги бе извел патрулът. Главната улица лъкатушеше успоредно на бреговата ивица, като отделяше брега от цяла дълга поредица питейни заведения, на чиито входове имаше ярки, неприлични медиатрони.

— Не искам натам — каза Нел, защото си спомни последния шпалир от електромагнитни сводници.

Харв обаче я стисна здраво за китката и тръгна надолу по хълма, повлякъл я подир себе си.

— По-безопасно е, отколкото да се движим по задните улички. Чакай сега да ти разкажа за книгата. Заедно с моите приятели я отмъкнахме с разни други неща от един вики, когото нападнахме веднъж. Док ни каза да го нападнем.

— Док?

— Онзи китаец, който държи Цирка на бълхите. Каза ни, че трябва да го нападнем, но да се погрижим да е така изпипано, че мониторите да го хванат.