Диамантената ера

Лодката подскочила нагоре като коркова тапа. След около час бурята започнала да утихва и когато слънцето се появило, океанът вече бил гладък като огледална повърхност. На западния хоризонт се откроявала една зелена земя, която била по-голяма, отколкото принцеса Нел някога си била представяла: Отвъдната земя.

Принцесата плакала горко за загубата на Динозавър и искала да чака на брега, в случай че той се е хванал за някоя плаваща останка от потънал кораб или разбил се самолет и се е спасил.

— Не трябва да оставаме тук — казала Пурпур, — защото могат да ни видят някои от часовите на крал Сврака.

— Крал Сврака ли? — възкликнала принцеса Нел.

— Един от дванайсетте крале и кралици добри магьосници. Този бряг е част от неговата територия — обяснила Пурпур. — Има си едно ято скорци, които наблюдават границите на кралството му.

— Твърде късно! — извикал Питър, който имал много остро зрение. — Разкрити сме!

В този момент слънцето изгряло напълно и нощните приятелчета отново се превърнали в плюшени играчки.

По сутрешното небе към тях летяла самотна птица. Когато се приближила, принцеса Нел видяла, че в крайна сметка това не е един от скорците на крал Сврака; бил техният приятел Гарванът. Кацнал на един клон над главата й и извикал.

— Една добра и една лоша новина! С коя да започна?

— С добрата — отвърнала принцесата.

— Злата царица загуби битката. Мощта й беше разбита от останалите дванайсет владетели.

— А лошата каква е?

— Всеки от тях взе по един от дванайсетте ключа като плячка и го заключи в кралското си ковчеже. Никога няма да успееш да събереш и дванайсетте.