Диамантената ера
- Автор: Стивънсън Нийл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантената ера». Краткое содержание книги:
Той се обърна първо към Гуен. Тя все още изглеждаше стъписана и отнесена, което продължаваше в по-голяма или по-малка степен откакто й беше казал, че е получил ново назначение, „чиято природа нямам свободата да ти разкрия, освен че касае бъдещето не само на моя отдел, нито на Джон Зайбатсу, ами на цялата филозона, в която си имала щастието да се родиш и на която съм се заклел във вечна вярност“, и че отива в командировка „с неизяснена продължителност“ в Северна Америка. Особено напоследък беше станало съвсем ясно, че Гуен не разбира нищо. Отначало Хакуърт се ядоса, защото го сметна за симптом на дотогава останал скрит интелектуален дефицит. По-късно бе започнал да си дава сметка, че това е свързано по-скоро с емоционалното й състояние. Хакуърт тръгваше на едно не съвсем незначително приключение, ставаше господар на собствената си съдба, щеше да бъде много романтично. Гуен не беше възпитана в подходящия авантюристичен дух, а и цялата идея за подобни неща й се струваше нереална. Тя подсмръкна един-дваж, избърса си сълзите, целуна го и го прегърна набързо и отстъпи назад, след като бе изиграла своята роля в церемонията без каквото и да било излишно театралничене. Останал малко недоволен от цялата работа, Хакуърт приклекна, за да се изравни с нивото на Фиона.
Дъщеря му като че ли интуитивно схващаше по-добре ситуацията; напоследък ставаше по няколко пъти през нощта, защото сънувала кошмари, а на път за аеродрума беше останала напълно тиха. Вторачи се в баща си с големи зачервени очи. Очите на Хакуърт се насълзиха и носът му потече. Той се изсекна шумно и задържа кърпата пред лицето си известно време, за да се вземе в ръце.
След това бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади един плосък пакет, опакован в медиатронна хартия с пролетни диви цветя, които се поклащат на лекия вятър. Фиона незабавно грейна и Хакуърт не можа да сдържи усмивката си — не му беше за първи път — към очарователната податливост на малките хора спрямо съвсем откровените подкупи.
— Ще ми простиш, че ти развалям изненадата — каза той, — като ти кажа, че това е книга, скъпа моя. Вълшебна книга. Направих я за теб, защото те обичам и не можах да се сетя за по-добър начин да изразя тази любов. И винаги, когато я отваряш, независимо колко далеч съм от теб, ще ме намираш вътре.
— Много, много ти благодаря, татенце — изчурулика тя и взе книгата с две ръце, при което той не можа да се въздържи и я вдигна високо, прегърна я силно и я целуна.
— Довиждане, най-скъпа моя, ще ме виждаш в сънищата си — прошепна той в мъничкото й, безупречно ушенце, след което я остави на земята, завъртя се и се отдалечи, преди да е видяла тя сълзите, които се стичаха по лицето му.
Хакуърт вече беше свободен човек, който се луташе из аеродрума в емоционален ступор и успя да намери полета си, като се остави единствено на същия стаден инстинкт, който отвеждаше всички местни до полетите им. Винаги, когато видеше повече от един гуейло да се спускат устремено в някоя посока, той просто тръгваше след тях, после пък други тръгваха подир него, и така се получи една тълпа чужденци сред стотиците пъти повече местни, докато накрая, два часа след обявеното за полета време, всички се струпаха на един изход и започнаха да се катерят в кораба „Ханжин Такома“, който можеше и да не е техният кораб, но пък пасажерите вече имаха значително количествено превъзходство и можеха да го отвлекат до Америка, което си беше единственият начин да се справиш в Китай.
Бе получил известие от Небесното кралство. Сега беше на път към земята, която все още — макар, и смътно — знаеха като Америка. Очите му бяха зачервени от сълзите по Фиона и Гуен, а кръвта му беше пълна с нанозити, чиято функция бе известна само на д-р Х.; Хакуърт беше легнал, затворил очи, навил ръкава си нагоре и затананикал „Давай, Атлантида“, докато лекарите на д-р Х. (поне се надяваше, че са лекари) забиха една дебела игла във вената му. Иглата бе забита в една тръба, която беше свързана по специален начин със синтетичния компилатор; Хакуърт бе пряко свързан със Захранването, но не редовното захранване на Атлантида, а това на д-р Х., което беше свързано с черния пазар. Само се надяваше да са дали на машината правилни инструкции, защото щеше да е срамота в ръката му да се материализират някоя пералня, медиатронна китайска пръчица или килограм китайско брашно. Оттогава бе получил няколко пристъпа на треперене, което трябваше да означава, че имунната му система реагира на нещо, което д-р Х. му беше вкарал. Тялото му или щеше да свикне с него (което бе за предпочитане), или щеше да унищожи вредящите нанозити.