Диамантената ера

Прекаленото излагане на подобно нещо предизвикваше медиатронно изгаряне у целевата публика. Вместо да ги спират от време на време и да дават малко почивка на хората, собствениците им бяха започнали нещо като надпревара във въоръжаването в опитите си да намерят оня магически образ, който ще накара хората да пренебрегнат всички останали реклами и да се фиксират само върху тяхната. Най-лесната крачка — увеличаване размера на медиатроните — беше стигнала горе-долу до абсолютната си граница. Доста дълго време преди това съдържателната страна бе намерила окончателното си решение: циците, гумите и експлозиите бяха като че ли единствените неща, които привличаха вниманието на изключително придирчивата аудитория, макар че от време на време пускаха и нещо напълно несъвместимо, като например природна картина или мъж с черно поло, който чете поезия. Веднага щом всички медиатрона станаха високи по трийсет метра и се напълниха с цици, единствената конкурентна стратегия, която още не беше докарана до краен предел, бяха разните технически трикове: болезнено ярки светлини, внезапно появяващи се образи и симулирани триизмерни фантоми, които скачаха наужким към определени минувачи, които не им обръщаха достатъчно внимание.

Точно през един такъв няколко километров тунел от стимули мина Нел при внезапното си хукване. От позицията на Харв, който изоставаше все повече и повече, тя приличаше на мравчица, която тича по екрана на телевизор, чиито яркост и контраст са увеличени до дупка. Нел рязко сменяше посоката си от време на време, когато усетеше заплаха от някой виртуален пищящ демон, който се спуска към нея от фалшивия паралакс на подвижен z-образен буфер, просветващ като комета на фалшивата небесна твърд на черен видеоекран. Знаеше, че всичко е измислица и в повечето случаи дори не можеше да разбере какви стоки рекламират, но животът я бе научил да отскача при заплаха. Тя не можеше да не отскача.