Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)

И двата лагера съобщаваха, че техните „гранични наблюдателни екипи“ бяха дочули за строителни пътни работи близо до границата. Ако не грешаха, тези пътища отиваха в посока на лагерите в Бен Хет и Дак Пек.

В средата на февруари 1968 г. операции на въздушното разузнаване потвърдиха техните доклади: СВА строеше пътища под прикритието на джунглата; вече бяха стигнали на два до три километра навътре в територията на Виетнам и се насочваха към Бен Хет и Дак Пек.

В сътрудничество с двата лагера Първа бригада пое отговорност за прекратяването на строежа на пътища. Скоро въздушни удари срещу двата пътя успяха да забавят, но не и да спрат строителните работи. Разузнавателни екипи потвърдиха, че СВА използва хитра тактика, за да ни заблуди. Те не запълваха кратерите от бомбите, оставяйки въздушното наблюдение с впечатлението, че бомбите ни са направили пътищата неизползваеми. Но през нощта изграждаха обиколни отсечки около кратерите и ги маскираха със зеленина. Тя можеше бързо да се отстранява, когато пътищата бяха необходими за мащабно придвижване на войски и екипировка, както и бързо да се връща отново на мястото й.

СВА полагаше големи усилия за превземането на два отдалечени лагера на специалните сили. Питахме се защо? И това ни доведе до по-важния въпрос: „Каква е истинската цел на тези пътища? Бен Хет и Дак Пек крайните цели ли са? Или просто са междинни цели на някаква много по-голяма операция?“

Отговорът — или поне част от него — дойде в резултат на голям разузнавателен пробив по средата на март.

Един млад капитан от армията, командващ изследователски радиоекип, придаден към Първа бригада, успя да разшифрова кода на мрежата за наземни тактически операции на СВА. За пръв път разполагахме с надеждна информация за краткосрочните тактически планове на СВА — тоест не получихме стратегическа разузнавателна информация за общия план на СВА за Виетнам, а само оперативни разузнавателни данни, засягащи нашия отделен оперативен район. Но тези данни бяха точни и много полезни.

Тази информация беше толкова важна и чувствителна, че се пазеше с най-високото ниво на секретност. Само хора, за които бе абсолютно необходимо да я знаят, имаха достъп до нея. Опасявахме се, че генерал-майор Пиърс ще изтегли капитана и неговото отделение обратно в дивизията, но това не се случи. Вместо това той летеше ежедневно до Дак Пек, за да е запознат лично със ситуацията.

Малко отклонение: В продължение на около трийсет последователни дни щабът на бригадата беше обстрелван всеки следобед — понякога с трийсет 82-милиметрови минохвъргачни снаряда, понякога с петнайсет до двайсет 57-милиметрови снаряда от безоткатни оръдия и понякога с десет до двайсет 105-милиметрови ракети ГРАД (от тях се страхувахме най-много; никой бункер не можеше да предпази от пораженията на ракета ГРАД).

Оръдията и персоналът им отново бяха проникнали в района, от който по-рано бяхме изтласкали с бой 2-ра дивизия на СВА, и мунициите се доставяха от Камбоджа с шейни, теглени от слонове. Артилерийският обстрел непрекъснато се засилваше и с всеки изминал ден ставаше все по-точен, като очевидно идваше от все повече огневи позиции.

Чрез този нов разузнавателен източник ние научихме, че идващите в района оръдейни екипи бяха инструктирани „да стрелят по флага на Тексас“.

Само едно знаме се развяваше в целия район на базата на бригадата. Това наистина беше флагът на Тексас — развяващ се на шестметров пилон над отрупаната с пясъчни торби палатка, в която спеше предният въздушен наблюдател (той беше подполковник от Тексас). Палатката се намираше точно над и малко зад тактическия оперативен център на бригадата и представляваше идеална мишена. Подполковникът се гордееше ужасно със знамето си, но се наложи то да бъде свалено и да остане вътре в палатката до края на престоя му във Виетнам.