Не пускай ножа

— Няма да се справиш — казва момчето, скрито в един тъмен ъгъл на полуизгоряла стая в близката къща. Виждам само ножа, който проблясва в мрака, нищо друго. — Няма да я спасиш.

— Ще я спася — отчупвам няколко по-дълги трески от пръчката. Овъглена е само в единия край, но на мен точно това ми трябва. — Можеш ли да я носиш? — питам Манчи и му я протягам.

Той я захапва, прихваща я няколко пъти с подхвърляне, за да я нагласи и тя приляга чудесно в зъбите му.

— Мога! — лае той.

— Супер — изправям се и малко остава да падна. — Сега трябва да запалим огън.

— Не можеш да запалиш огън — казва момчето, което вече е излязло от мрака на опожарената къща и ни чака отвън под слънчевите лъчи. — Кутийката за палене на огън вече я няма.

— Нищо не разбираш — отвръщам, без да го поглеждам. — Бен ме научи.

— Бен е мъртъв — казва момчето.

— Ра-ано една сутрин — запявам аз, ясно и високо, от усилието въртящият се свят се размазва в още по-причудливи и извратени фигури, но аз продължавам да пея. Когато слънцето изгря-ява.

— Нямаш достатъчно сили, за да запалиш огън.

— Чух девицата как моли в долината там пред мен — вдигам едно продълговато плоско парче дърво и с ножа издълбавам в него надлъжен улей с дупчица в единия край. — О, не ме предава-ай — после заоблям края на една малка пръчица. — О, никога не ме оставя-яй.

— Как можеш тъй девица да измамиш ти? — внезапно довършва момчето.

Не му обръщам никакво внимание. Пъхам заобления край на пръчицата в дупката в края на улея и започвам бързо да я въртя между дланите си, като натискам силно. Ритъмът на въртенето съвпада с туптенето в главата ми и виждам как аз и Бен сме в блатото и се състезаваме кой първи ще запали своя огън. Той винаги побеждаваше, а половината пъти аз изобщо не успявах да получа дори и малко пушек. Но това беше преди време.

Преди време.

— Хайде — казвам сам на себе си. Потя се, кашлям и ми се вие свят, но принуждавам ръцете си да продължават да въртят пръчицата. Манчи ми помага, като лае по плоското дърво с улея.

И тогава от дупчицата в края му се издига тънко стълбче пушек.

— Ха! — изкрещявам. Пазя го с една ръка от вятъра и леко започвам да духам, за да разпаля пламъчето. Със свободната ръка пъхам по мъничко сух мъх и когато първото огнено езиче започва да припуква, радостта ми е неописуема, дори не си спомням откога не съм се радвал така.

Слагам сухи съчки, за да се разгори, после слагам няколко по-големи парчета дърво и скоро пред мен гори един голям огън. Истински.

Оставям го да гори около минута. Преценявам, че вятърът духа срещу нас, така че отнася дима и Аарон няма как да го види.

И за друго разчитам на тоя вятър.

Промъквам се до брега на реката, като се подпирам по дърветата, за да не залитам, и стигам до кейчетата на селището.

— Хайде, хайде — казвам си полугласно, пазя равновесие и пристъпвам напред до водата. Кеят скърца и пука под краката ми, малко остава да се прекатуря във водата, но накрая стигам до завързаната лодка в другия му край.

— Ще потъне — казва момчето, нагазило до колене в реката пред мен.

Аз скачам в лодката и след дълго люшкане и кашляне, успявам да се закрепя прав в нея. Лодката е вехта, тясна и нестабилна. Но се държи над водата и плава.

— Изобщо нямаш представа как се управлява лодка.

Излизам от лодката, прекосявам пак кея, връщам се в селището и го обикалям, докато намирам подходящо дълго и плоско дърво, което да използвам за гребло.

Това е всичко.

Готови сме.

Момчето стои пред мен, държи моите вещи в ръцете си, раницата ми е на гърба му, на лицето му няма изражение, от него не идва никакъв Шум.

Гледам го в очите. То мълчи.

— Манчи? — викам, но той е вече до краката ми.

— Тук, Тод!

— Добро момче.

Отиваме до огъня. Вземам пръчката, която Манчи намери, и пъхам обгорелия й край в пламъците. След минута тя е нагорещена до червено, свети, тлее и пуши, пламъкът обхваща здравото дърво след обгорялото място.

— Сигурен ли си, че можеш да я носиш? — питам.

Манчи захапва обратния край на пръчката и ето ви го на, най-страхотното проклето куче в цялата вселена, нетърпеливо да занесе огъня при врага.

— Готов ли си, приятелю? — питам.

— Готов, Фод! — казва той с пълна уста, а опашницата му маха толкова бързо, че не мога дори да я видя.