Степени на свобода.

– Аз ли? Какво съм направил? Сигурно си мислите, че сте взривили само някакво си нещастно ядрено зарядче в някакъв скапан европейски град, но явно останалата част от планетата не е съгласна с вас. Няма да е зле да ме пуснете на високоговорителя.

Харис не направи това. Вместо това заглуши звука и се обърна към масата и онези, които седяха около нея.

– Господин президент, Петрович иска да говори с вас.

– И какъв е смисълът от това, господин Харис? Това момче е просто един лъжец с мръсна уста и трябваше отдавна да сме му видели сметката, вместо да разчитаме това да свърши някой друг.

– Това момче току-що е координирало мащабен удар срещу нас.

– Не той е причината. – Макензи се надигна в стола си и погледна към видеоекраните; сателитите проследяваха ракетите, които се издигаха високо в атмосферата. Следите им започнаха да се извиват към северноамериканския континент. Линиите, които се издигаха от степите, от азиатските пустини, от Тихия и Атлантическия океан, започваха да заприличват на надпис на стена. Той заговори с премерения тон на проповедник: – Нашите врагове чакат този момент от десетилетия, но ние няма да преклоним глава; нека излеят гнева, който са трупали към нас. Бог е нашата могъща крепост.

Адмирал Аренд зае мястото си край масата.

– Господин президент, „Небесен щит“ е готов.

– Тогава можете да продължавате.

Макензи наблюдаваше напрегнато как наземните станции започнаха да засичат целите си. Всяка приб­лижаваща се ракета примигваше от червено в жълто, когато биваше засичана от орбиталното оръжие.

След това светваше в синьо.

– Сър. Това е… – Аренд плъзна своя офис стол на колелца към една от работните станции. – Това просто е невъзможно.

Макензи потупа с кокалестия си пръст по устните си. Всички ракети, които бяха достигнали до най-високата си точка, светеха в синьо, а останалите преминаваха през цветовете, докато се издигаха.

– Малкълм, явно имаме проблем.

Аренд разделяше ценното си време между получаването на информация и връщането й обратно.

– Компонентите на „Небесен щит“ определят идващите птички като приятелски. – Той отново млъкна и се заслуша в шепнещия глас в ухото си. – Не можем да ги свалим.

В стаята настъпи тишина. Цялото натрупано самочувствие, свързано с наличието на мащабна космичес­ка програма за ракетна защита, подкрепяна от наземни станции и няколко наистина огромни лазера, се изпари с почти доловим смучещ звук.

– Как е възможно това да се случи? – попита най-накрая Макензи.

Харис бавно завъртя стола си до дългата маса и погледна към изоставения телефон, който лежеше до една от конзолите.

– Петрович.

– Обяснете. – Макензи гледаше с примижали очи към дъгите на приближаващите се ракети. – Ние би трябвало да имаме най-сигурната защита от всички останали правителства. Да не би да ми казвате, че не е така? Франк?

Съветникът по националната сигурност сякаш беше временно парализиран.