Корабът с булките
- Автор: Мойес Джоджо
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1492-0
- Переводчик: Илвана Иванова Гарабедян
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Корабът с булките». Краткое содержание книги:
Войната е свършила. Шестстотин и петдесет австралийски булки, омъжени за британски военнослужещи, се отправят на необикновено пътуване. Те се качват на борда на самолетоносача „Виктория“, изпълнени с трепетно очакване да видят любимите си. Над хиляда морски офицери и деветнайсет самолета ги придружават по време на шестседмичното плаване до бреговете на Англия. От другата страна на земното кълбо ги очакват съпрузите им. Или неизвестното бъдеще.
Въпреки строгите правила, които разделят мъжете от жените на кораба, пътищата им скоро се пресичат. За мнозина любовта и клетвите за вярност се оказват недостатъчни, за да устоят на изкушението.
Медицинската сестра Франсис се опитва да избяга от спомените си и да започне нов живот. Въпреки че е мълчалива и сдържана, тя постепенно се сближава с пасажерките от каютата си. На пръв поглед богатата и надменна Ейвис, неграмотната Джийн, жизнерадостната Маргарет и скромната Франсис нямат нищо общо помежду си. По време на пътуването обаче те се опознават и сприятеляват. Въпреки различията. Въпреки греховете от миналото. Защото всеки заслужава втори шанс. А понякога пътуването се оказва по-важно от крайната цел.
Романът е вдъхновен от истинската история на бабата на Джоджо Мойс - Бети Маккий. Една от булките, предприели това пътешествие преди близо седемдесет години
На палубата се бяха оформили обичайните вече групички и близки кръгове и всички бъбреха оживено, а мъже явно временно не се притесняваха от липсата на определена йерархия и ранговете. „Какво толкова?“, помисли Хайфийлд, когато една от служителките на женския корпус го бе попитала дали иска да бъде наложено „подходящо разделение“. Това плаване вече бездруго бе необикновено.
- Колко време е нужно, за да бъде презареден с гориво „Виктория“, капитан Хайфийлд?
До него седеше една от пътничките, дребна на ръст жена от женския отряд на Кралските военноморски сили, с която Добсън го бе запознал половин час по-рано. Тя беше дребна, тъмнокоса и много сериозна на вид, и толкова надълго и нашироко го бе разпитвала за техническите детайли на кораба му, че той се изкушаваше да я попита дали не шпионира за японците. Но не го направи. Някак си не му приличаше на жена с чувство за хумор.
- Знаете ли какво? Не мисля, че мога да ви кажа веднага - излъга той.
- Малко повече, отколкото е нужно на момчетата - измърмори под нос доктор Даксбъри и се разсмя.
Като признание за търпението им в трудната ситуация е водата капитан Хайфийлд бе обещал на всеки от екипаж допълнителна глътка ром. Само за да загреят за вечерта, бе обявил той под бурни овации. Подозираше обаче, че доктор Даксбъри се е снабдил с повече от полагаемата дажба.
„Какво толкова?“, отново си помисли той. Скоро щеше да си тръгне. Кракът толкова го болеше тази вечер, че сам се замисляше за допълнителна дажба. Ако положението с водата беше по-различно, щеше да го сложи във вана със студена вода - което донякъде облекчаваше болките, - но вместо това го очакваше поредната безсънна нощ.
- Служили ли сте редом с някои от американските самолетоносачи? - попита жената от флота. - Ние бяхме заедно с „Индиана“ в Персийския залив и трябва да отбележа, че тези американски кораби са доста по-добри от нашите.
- Значи знаете много за корабите, така ли? - попита доктор Даксбъри.
- Естествено - отвърна тя. - Служила съм във флота четири години.
Доктор Даксбъри сякаш не беше я чул.
- Приличате ми малко на Джуди Гарлънд. Някой казвал ли ви го е? Гледали ли сте я в „Аз и моето момиче“?
- Опасявам се, че не.
„Ето че пак се почва“, помисли си капитан Хайфийлд. Вече бе изтърпял няколко вечери със заместващия си лекар и поне половината бяха свършвали с ужасното му припяване на разни весели песнички. Толкова много говореше за музика и толкова малко за медицина, че Хайфийлд се запита дали флотът не е трябвало да провери по-внимателно документите му, преди да го вземе на служба. Въпреки съмненията си, той не бе поискал да има втори лекар на борда, както би направил при предишни плавания. Осъзна, с пристъп на угризение, че разсеяността на доктор Даксбъри го устройваше идеално: не му трябваше някой съвестен лекар, който да задава всякакви въпроси за крака му.
Хвърли последен поглед на веселбата пред масата му; оркестърът бе засвирил бърз шотландски танц и момичетата се въртяха и подвикваха весело със зачервени лица и пъргави крака. После погледна към Добсън и капитана на пехотинците, които си приказваха с капитана на летците, застанали близо до спасителните лодки. Беше си свършил работата. Те можеха да поемат нататък. И без това никога не си беше падал по танците.
- Извинете ме - каза той, докато се надигаше с усилие от мястото си, - трябва да се погрижа за нещо важно. След което се оттегли.
- На Джийн щеше много да й хареса обади се Маргарет. Седнала в удобния стол, който Денис Тимс бе качи, тук от офицерската столова, наметната с лек шал върху раменете, тя направо сияеше. Един добър сън и оздравяването на Мод Гон значително бяха повдигнали настроението й.
- Горката Джийн - каза Франсис. - Чудя се какво ли прави.
Ейвис, малко встрани от тях, танцуваше с един от облечените в бяло офицери. Косата й, грижливо направена във фризьорския салон, грееше като мед под светлините, а тънката й талия и богато набрана пола не издаваха нищо за състоянието й.
-Не мисля, че нашата приятелка ей-там се тревожи особено, нали? - Маргарет кимна.
Само два часа след свалянето на Джийн от кораба Ейвис: бе завзела леглото й, за да разположи там дрехите и обувките, които бе поискала да донесат от куфара й в багажното отделение.
Франсис бе толкова ядосана, че с мъка бе потиснала желанието си да събори всичко на пода.