Енерган 22 (Роман за едно фантастично приключение)
- Автор: Оливер Хаим
- Язык: болгарский
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Енерган 22 (Роман за едно фантастично приключение)». Краткое содержание книги:
Това не бе любов от пръв поглед, това беше мигновеното покоряване на мъжкото начало от Жената.
В паметта ми нахлуха думите, които Агвила бе изрекъл тогава в пещерата на Ел Темпло: „Жените не ме интересуват… А за любовта съм чел в романите. Удивително смешна работа“.
Сега тази смешна работа беше до него и той стоеше до нея, пленен, вкован като в котвена верига. А жената отлично схващаше неговото състояние, защото продължаваше да позира под милувката на слънчевите лъчи и полъха на вятъра, който развяваше огъня на косите й.
Най-после, когато напрегнатото мълчание стана непоносимо, с движение, което подчертаваше заоблеността на бедрата й, тя извади от джоба на панталоните си цигарето и мило попита:
— Може ли огънче? Забравила съм си запалката.
Това изкара Агвила от вцепенението. Той припряно затърси из джобовете си, изкара кибритена кутийка, но успя да запали едва четвъртата клечка. А когато поднасяше огънчето, ръцете му потреперваха.
— Агвила — каза тя с усмивка, — мога ли да ви направя една чисто женска забележка? — Той кимна. — Никога не носете сомбреро. То закрива главата ви, а тя е хубава…
И лекичко го погали по косата, о, съвсем лекичко, но това му подейства като удар с ток. Той трепна, изчерви се, с мъка преглътна.
А аз се питах — този неин жест елементарна хватка на опитна жена ли бе за слагане ръка върху един неопитен мъж, или спонтанен, дори неудържим израз на влечението, което Агвила неизбежно предизвикваше у всеки друг при първа среща с него.
— Ще запушите ли? — попита тя. — Тютюнът е натурален.
— Благодаря… — заекна той, — аз не пуша.
Тя пое дълбоко дима и се усмихна с едрите си зъби:
— Отшелник!… Не пушите, сигурно не пиете… Любите ли поне?
Той припряно я прекъсна:
— Аз мисля, че не бива да стоим повече тук. Скоро ще се появят разузнавателните самолети на Командора. Снимат всичко: камъни, кучета, хора…
— О, да, аз също бързам — каза тя. — Нямаме никакво време за губене. Морските пехотинци на Пакта могат всеки момент да стъпят на брега. Пък и моят шеф Ел Капитан с нетърпение очаква резултата от нашата среща.
— Да, да… — продължи все по-смутено Агвила, — ей сега, ей сега… — И се засуети, очевидно не знаейки какво първо да подхване.
Това ли беше Агвила Бланка, великият химик, откривателят на формулата на енергана, Белия Орел, последният толтекски вожд, един от най-мощните хора на планетата, човекът, който бе успял да разруши империята „Албатрос“ и да разтърси основите на съвременния свят?
Или беше момчето с трите трапчинки на лицето, което е снимало разрушаването на бялата къща от булдозера и убийството на най-красивата майка на земята?
Или жизнерадостният момък, готов да се сборичка с братчето си за футболната топка?
Или младият мъж, който за любовта бе чел само в романите?
А беше щастлив. Като гимназист, който за първи път е целунал момичето си.
„Момичето“ пък пушеше със златното цигаре и чакаше, като леко трепкаше с клепачи и нетърпеливо поклащаше пристегнатия в тесния панталон изящен дълъг крак.
Тогава той изтича до камионетката в гората, взе от кабината автоматичната пушка, върна се, поразмисли, пак изтича надолу, донесе малък радиоапарат, сложи слушалката, зашептя в микрофона:
— Анди, ти ли си?… Тук Агвила, да… Слизаме… Не, не през стената. Пратеничката няма да може. Направо… Стига приказки, няма време!
Червената Олга престана да пуши, толкова бе привлечена от разговора. Агвила продължаваше:
— Татко ли?… Нищо, успокой го, не всички са такива… — Не довърши изречението, стрелвайки с поглед Олга. Усмихна й се виновно, подхвана: — Анди, зная какво правя… Да, да, не се тревожи, вземам всички необходими мерки…
Изключи апарата, замислен и раздразнен.
После отново, за трети път вече, изтича до колата, извади нещо изпод седалката, върна се. Носеше пластмасова манерка и стъклена тубичка за лекарства.
— Съжалявам много — рече той, — но ще трябва да се подложите на малка процедура. Искров два пъти вече е правил това.
Отвори тубичката, изсипа в дланта си две кафяви таблетки и ги поднесе на Олга. — Глътнете това, моля.
— За приспиване ли? — насмешливо попита тя.
— Съвсем безвредно е — смути се още повече той. — След половин час ще сте пак напълно будна и бодра.
— Вие ми нямате доверие — рече тя с тъжна усмивка. — А аз съм готова да се пожертвувам за вас с динамитен пояс около кръста си…
— Моля ви се, сеньорита!…
Агвила беше жалък, жалък… Идеше ми да го сграбча за раменете, да го раздрусам, да го събудя, да го изтръгна от магията на този златен изгрев… А на Олга да зашлевя два плесника и да я отпратя при нейните Динамитероси, които като овни се блъскаха в каменния зид с експлозиви на гърдите.