Енерган 22 (Роман за едно фантастично приключение)
- Автор: Оливер Хаим
- Язык: болгарский
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Енерган 22 (Роман за едно фантастично приключение)». Краткое содержание книги:
Тръгнахме.
Пета част
Поемата
1. Среща при изгрев-слънце
Хеликоптерът ни остави на една поляна край шосето и веднага отново отлетя право нагоре без всякакви светлини.
Първите предвестници на зората обгаряха хоризонта и аз скоро познах местността, въпреки редкия Стайфли, който пълзеше откъм близката гора: преди няколко седмици бях минал оттук с джипа на път към Пуебло Ел Сол. Намирахме се недалеч от платото Теоктан там, където свършваше опустошената гора.
Беше тихо. Откъм коритото на изсъхналия поток долиташе неясно цвърчене — оцелелите от Стайфли насекоми.
Червената Олга запали цигара.
— Недейте — казах. — Огънчето се вижда от километри.
— Да, разбира се, не съобразих — прошепна тя и смачка цигарата. — Може би дори е по-добре да сложим маските?
Нахлузихме маските. Бавно тръгнахме нагоре. Мълчахме. През завесата на Стайфли небето розовееше.
Не вървяхме дълго — откъм платото се появиха светлинки. Беше кола, движеше се бавно. Дръпнахме се встрани под един ударен от мълния дънер. Колата наближаваше. Познах я: беше оранжевата камионетка. Пристъпих напред, вдигнах ръка, тя спря. На волана седеше Агвила. Във везаното пончо, сомбреро, без маска.
Попитах:
— Можете ли да ни вземете?
— Колко ще платите? — попита той на свой ред и трите трапчинки затрептяха на лицето му.
— Един символичен долар — казах и свалих маската.
Той се засмя:
— Малко е. Може би двайсет милиарда, а?… Но както и да е, няма да ви оставя на пътя. Качвайте се!
Дадох знак на Олга. Тя изскочи от мрака, изваяна като антична скулптура, но с гумения хобот на лицето — образ на съвременния уродлив човек.
— Добро утро — каза тя и подаде ръка.
— Добро утро, гуапа роха — отвърна Агвила, пое ръката и издърпа жената в кабината.
Тя се настани до него и без да отпуска десницата му, дълго го фиксира през кръглите стъкла на маската.
— Никак не си приличате.
— С кого? — попита той, озадачен.
— С момчето от филма.
— А!
— Да, там сте по-интересен.
Той се усмихна.
Седнах до нея. Агвила веднага подкара. Между коленете му лежеше автоматична пушка.
— Теди — каза той, — сложете си маската. Навлизаме в гъст Стайфли.
— А вие?
— Не понасям маските. Пречат ми на дишането. Пък и обичам да гледам човешките лица. Няма нищо по-интересно от човешкото лице.
— Всички кино оператори говорят така — забеляза Червената Олга.
Той пак се усмихна и с остро движение зави наляво и навлезе в тесен горски път. Сухите клонаци шибаха покрива на камионетката, ресорите пъшкаха под нас, Стайфли все повече се сгъстяваше. Нахлузих маската. Няколко минути се движехме мълчаливо, после Агвила замислено произнесе:
— Децата са винаги по-интересни. По-чисти са…
Очевидно досега го бе занимавала забележката на Олга.
Изпод хобота й дойде тихичък смях:
— Не, не е винаги тъй… Прочее кой знае, говоря така, защото никога не съм била майка.
Зад кръглите стъкла клепачите й трепнаха замислено и бих казал дори — тъжно.
Замълчахме.
След половинчасово убийствено пълзене в гората излязохме при западния край на платото. Гората свърши, Стайфли също, отпред се издигаше невисок хълм. Агвила спря под последните гъсто сплетени клони. Слязохме. Той ни поведе към връхчето на хълма, образувано от безредно струпани камънаци, заобикалящи плитка яма. Оттук се откриваше величествена гледка: На изток суровите и бели Скалисти остриета, на запад — монументалната грамада на Ел Волкан. Небето аленееше. Агвила свали сомбрерото и се облегна на зъбера. Пурпурните отблясъци заиграха върху лицето му и от това то стана някак си неземно красиво.
— Обичам да посрещам изгрева тук — каза той.
Върховете запламтяха. Слънчевият диск се появи и като разбит на късчета брилянт запръска милиарди искри към небосвода. Свалих маската. Задишах с пълни гърди.
Тогава смъкна маската и Олга. Свали я, без да произнесе дума.
И както след магията, с помощта на която вълшебникът-принц превръща жабата в царкиня, така и сега под уродливата гумена зурла се показа изумителната хубост на жената в цялото й великолепие. Огряна от слънчевото злато, алената й коса също запламтя, зелените й очи се превърнаха в бездънен, осеян със звезди космос, полуразтворените й устни трепетно поемаха планинския въздух.
Никога няма да забравя тази картина.
Няма да забравя и Агвила. Впил очи в нея, той стоеше като поразен, безсилен да направи каквото и да било движение, неспособен да пророни каквото и да е слово. Така навярно е стоял и принцът пред прекрасната царкиня след магията.