Вечерен курс
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #21
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милко Стоименов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Вечерен курс». Краткое содержание книги:
Нещата бързо се изясняват. Агент на ЦРУ, внедрен в спяща клетка на джихадисти в Хамбург, случайно е чул пристигнал от Близкия изток куриер да прошепва: „Американецът иска сто милиона долара”. За какво са тези сто милиона? И кой може да ги плати?
Разузнаването и военното командване са притеснени. Задачата на Ричър и двамата му нови приятели е да открият американеца. Максимално бързо и напълно незабелязано. Джак Ричър заминава за Германия, придружен от жената, на която винаги е разчитал в работата си - сержант Франсис Нили. Операцията неочаквано се усложнява. Наяве излизат стряскащи тайни от времето на Студената война. Светът е заплашен от огромен по мащаби терористичен акт. Джак Ричър познава правилата на играта, но често трябва да се движи по ръба на закона. Което едва ли може да го спре...
Затова останалите отидоха в обичайния си офис, а Бишоп въведе тримата в стаята, която бе избрал. Тя много приличаше на онази във Форт Белвар, в която Ричър бе получил медала си. Същите позлатени столове, същото червено кадифе, същите знамена. Може би таванът тук бе малко по-висок, все пак тази сграда бе по-стара. В стаята имаше и четири фотьойла, които Нили подреди в квадрат. Всички са равни. Просто хора, дошли да си побъбрят приятелски.
Бишоп ги остави сами, а минута по-късно влезе Хелмсуърт. Беше дребен и жилав, прехвърлил шейсетте. Посребрената му коса беше късо подстригана, а сивите му очи излъчваха интелект. Беше в бойна униформа, колосана и изгладена, с две черни звезди на петлиците. Бе летял цяла нощ, но изглеждаше в добра форма. Останалите се представиха на генерала. Здрависаха се, с изключение на Нили, която кимна любезно. После всички седнаха във фотьойлите, които тя бе подредила.
— Генерале, колко сте ядосан по скалата от едно до десет? — попита Ричър.
— Предвид обстоятелствата, синко — отвърна Хелмсуърт, — бих казал… осем или девет.
Звучеше като съдия, който чете смъртна присъда.
— Може да стане по-лошо — каза Ричър.
— Не се съмнявам, войнико.
— Но тъй като нямаме време за глупости, генерале, можете да се усмихнете. Събрали сме се да си поговорим за доброто старо време.
— Моето или вашето, майоре?
— За един сержант на име Арнолд Мейсън. Служил е в Осемдесет и втора въздушнопреносима дивизия. Пътищата ви са се пресекли за пръв път през хиляда деветстотин петдесет и пета година, а после още два пъти. Но само документално. По това време чинът ви вече е бил прекалено висок. Едва ли си го спомняте.
— Не си го спомням. Случило се е преди четирийсет години.
— Но трябва да знаем какво си спомняте за неговата част.
— Какво е това? Фолклорен проект? Месец на войнишките истории?
— Издирваме човек на име Уайли. Като дете в продължение на шест години — между десетата и шестнайсетата — приятел на майка му е бил ветеран с двайсетгодишна служба в Осемдесет и втора въздушнопреносима дивизия, дислоцирана в Европа. Смятаме, че приятелят на майката е разказвал на хлапето разни истории. Смятаме, че хлапето е запомнило тези истории и години по-късно е постъпило в армията заради тях.
— Така и би трябвало да стори. Радвам се да го чуя.
— Положението с Уайли е малко по-различно. Въпросните истории са били нещо като карта на съкровище и той е постъпил в армията само защото е искал да открие това съкровище.
— Това е абсурдно! — възкликна Хелмсуърт.
— Сега той е открил съкровището и е дезертирал.
— Какво е то?
— Нямам представа, но знам, че струва много пари.
— Откъде е дезертирал?
— От зенитна част, придадена към бронирана дивизия, дислоцирана край Фулда.
— Майоре, защо съм тук? Моля, кажете ми, че имате основателна причина да ме доведете в Европа.
— Искаме да чуем историите за скрити съкровища. От Осемдесет и втора въздушнопреносима дивизия. Сигурни сме, че ги помните. Всеки офицер помни първото си поделение.
— Няма никакви истории за скрити съкровища.
— Нашият човек Уайли взел участие в импровизирано състезание в неговата част. Всеки войник трябвало да обясни с едно остроумно изречение защо е постъпил в армията. Когато дошъл неговият ред, Уайли заявил, че чичо му е разказвал истории за Дейви Крокет.
Хелмсуърт не отговори. Ричър забеляза това.
— Въпросният чичо е бил всъщност приятел на майката на Уайли — продължи той. — Ветеран с двайсетгодишен стаж в армията. Чичо Арнолд. Любезно обръщение към приятеля на майката. Напълно адекватно, когато хлапето е било на десет. Но може да е изглеждало малко странно, когато е било на шестнайсет.
— Какви са тези истории за Дейви Крокет? — попита небрежно Хелмсуърт.
— Нямаме представа — отвърна Ричър. — Затова питаме.
— В кои години е служил приятелят на майката?