Вечерен курс
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #21
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милко Стоименов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Вечерен курс». Краткое содержание книги:
Нещата бързо се изясняват. Агент на ЦРУ, внедрен в спяща клетка на джихадисти в Хамбург, случайно е чул пристигнал от Близкия изток куриер да прошепва: „Американецът иска сто милиона долара”. За какво са тези сто милиона? И кой може да ги плати?
Разузнаването и военното командване са притеснени. Задачата на Ричър и двамата му нови приятели е да открият американеца. Максимално бързо и напълно незабелязано. Джак Ричър заминава за Германия, придружен от жената, на която винаги е разчитал в работата си - сержант Франсис Нили. Операцията неочаквано се усложнява. Наяве излизат стряскащи тайни от времето на Студената война. Светът е заплашен от огромен по мащаби терористичен акт. Джак Ричър познава правилата на играта, но често трябва да се движи по ръба на закона. Което едва ли може да го спре...
Това бе прототипът на стандартизирана контейнерна система, с която Пентагонът бе експериментирал през 50-те. Сандъкът бе оцелял като по чудо от една отдавна отминала епоха. Късче от историята. Тук-там се виждаха избелели печатни букви.
Тежеше близо триста килограма. Не можеше да го помръдне без хидравлична количка. А с такава не разполагаше. Уайли извади от сака си най-обикновена права отвертка. Старомодна. Досущ като сандъка. Който имаше винтове, чиито глави бяха с размерите на копчета. Разположени на разстояние от петнайсет сантиметра по периметъра на задния панел. Общо четирийсет и четири. Броят им най-вероятно бе определен в резултат на проучване от фирма, специализирана в областта на научноизследователската и развойната дейност. Някой тип с костюм бе получил тлъст чек за това, че бе стигнал до извода, че колкото повече винтове сложат, толкова по-добре. И всички бяха останали доволни. Пентагонът се бе застраховал. Производителят на винтове бе изкарал куп пари. Нищо чудно да ги бе продавал по долар парчето. Нали уж са специални, изработени по военна спецификация.
Уайли се захвана за работа.
Телефонът в консулството иззвъня. Беше Гризман.
— Нещо се е случило в подземния паркинг на хотела — каза той. — Същият, в който е била проститутката. Свидетелите са чули изстрели, след което се е взривил един автомобил. А после още два. Огънят е ограничен благодарение на противопожарната система, която е започнала да пръска вода и пяна от тавана. Въпреки това не можем да се приближим. Хората ми не са сигурни, че е безопасно.
— Смятате, че стрелецът е още там? — попита Ричър.
— Не мислиш ли така?
— Гърмежите ми се сториха доста странни. Възможно е някой просто да е взривил мунициите. Да е използвал някакъв механизъм със забавено действие. Не изключвай възможността да е използвал таймер например. В такъв случай отдавна си е тръгнал. Той е там, където вас ви няма.
— Кой?
— Хорас Уайли може би. В момента е доста зает. Вероятно иска да отвлече вниманието ви. Трябва да изкараш половината си хора на улицата.
— Смяташ, че се е върнал в града?
— Започвам да мисля, че никога не го е напускал. Възможно е в момента да отива някъде с микробуса си. Трябва да изкараш хората си на улицата.
— Невъзможно. Следваме инструкции, спуснати от правителството. В центъра на града са прозвучали изстрели, избухнали са взривове. Решението не е мое. Всичко се командва от кметството и ние просто следваме правилата.
— Колко време ще изчакат, преди да влязат вътре?
— Очакваме екип сапьори с тежки брони. Трийсет минути най-вероятно.
— Добре — каза Ричър. — Успех!
Той затвори телефона. Никой не каза нито дума.
— Излизам на разходка — заяви Ричър.
Четирийсет и четирите винта му отнеха двайсет минути, а ръцете му натежаха от умора. Но успя да освободи задния панел и го постави като мост между товарните платформи на микробуса и камиона. Равна повърхност, която да свърже двата товарни автомобила. Както бе планирал предварително. Беше помислил за всичко.
Въздухът в сандъка миришеше на застояло. Старо дърво, стар брезент, стар прахоляк. Старият свят. Съдържанието бе точно такова, каквото го бе описал чичо Арнолд преди толкова много години. Десет напълно идентични артикула. Абсолютно еднакви. Всеки тежеше двайсет и пет килограма. Всеки бе положен в контейнер за транспортиране. Който чичо Арнолд бе определил като Н-192. Уайли помнеше всички подробности. Контейнерите имаха дръжки. Това ги правеше лесни за носене. Лесни за бутане, дърпане, плъзгане. Щеше да ги премести един по един. От стария камион в новия микробус. И да ги нареди плътно един до друг, като започне отзад напред.
Уайли си почина малко, въздъхна и се зае със следващия сандък.
Ричър тръгна на юг към езерото Аусеналстер. Градът бе потънал в тишина. Беше се смълчал след инцидента. В Европа често ставаха експлозии. Беше пълно с всевъзможни фракции, групировки, народни армии и прочие. Щеше да се вдигне голям шум за ден-два, след което всичко щеше да бъде забравено, тъй като щеше да дойде ред на следващия инцидент. Ричър сви на изток, като последва извивката на брега. Намираше се на три километра от апартамента на Уайли. Там нямаше къде да паркира взетия под наем микробус. Но логиката изискваше да го държи близо до дома си. Това бе относително понятие. Ако очертаеше кръг на картата, щеше да покрие доста голяма площ. Част от нея щеше да бъде заета от вода. Но по-голямата щеше да остане суша. И Ричър можеше да обиколи съвсем малка част от тази суша. Въпреки това по-добре бе да се захване с нещо, отколкото да стои със скръстени ръце. По-добре бе да се разходи наоколо, отколкото да стои в консулството. Затова той продължи да се разхожда.