Балтазар [bg]

Хиляди разговори, в които се търсехме един друг, както главният отвесен корен на дърветата търси влага — скритият смисъл на съществувания, маскирани зад широки усмивки, зад подпрели челата ръце, подбуждани от злорадства, задоволства и трескава възбуда. (Жюстин закусваше тихо, грижовно обградена от високи чернокожи слуги, вечеряше на светлината на свещи в присъствието на височайши особи. Беше започнала от нищо — от голата улица, — а сега бе съпруга на най-красивия банкер в града. Как така се случи това? Човек никога не би могъл да каже, наблюдавайки смуглото й изразително лице с див поглед, усмивката със снежнобелите зъби…) И все пак най-банален разговор може да съдържа зародиша на цял един живот. Ето например Балтазар, който се среща с Клия на фона на червена брокатена завеса, държи чаша перно и казва:

— Клия, трябва да ти съобщя нещо — и докато говори, се заглежда в топлото злато на косите й, в кожата, загоряла като бакър, като горена захар от морските бани на топлото пролетно слънце.

— Какво? — Откритите й очи, сини като метличина, са съразмерно и изящно разположени върху лицето й — сякаш ювелирната направа на майстор бижутер. — Кажи, скъпи.

С черна като катран коса (боядисваше я), с приглушен глас, с обичайното си сардонично подкрякване, Балтазар продължава:

— Баща ти беше при мен да ме види. Тревожи се за някаква твоя незаконна връзка, която предполага, че поддържаш с друга жена. Чакай — не бързай, недей да се цупиш. — Защото Клия веднага придобива изражение на човек, когото са натиснали по болното място, тъжните й сериозни устни се изкривяват като на дете, което моли за пощада. — Той твърди, че ти си невинна, но и наивна, а Александрия не търпи такива хора да…

— Моля те, Балтазар.

— Не бих отворил дума, ако не бях поразен от сериозната му загриженост. Той не се страхува от скандал, не — кой обръща внимание на клюките? Но се безпокои душата ти да не бъде наранена.

С приглушен и напрегнат глас, сякаш изразявайки мисъл, смачкана и пакетирана от някаква машина до една стотна от размера си, Клия каза:

— Вече има месеци, откакто не съм се виждала на четири очи с Жюстин. Разбра ли? Всичко приключи заедно със завършването на портрета. Ако държиш да останем приятели, никога повече няма да повдигаш този въпрос — изрече и устните й потрепериха нервно, защото в същия миг се появи Жюстин — носеше се леко като платноходка сред гостите, усмихваше се сърдечно, цялата сияеща. (Няма нищо невъзможно в това човек да обича онези, които най-силно наранява.) Тя ги отмина, обръщаше се наляво-надясно като голяма морска птица, осветена от бледите отблясъци на свещите, и най-накрая се спря до мен.