Есенната република [bg]

Едничък различен избор през изминалите месеци делеше Нила от съдбата на тази перачка. Тя сведе поглед към ръцете си. Години наред те стояха напукани и загрубели от сапуна, водата и лугата, с които переше. Понастоящем бяха смайващо гладки на вид и според Бо скоро щяха да намерят по-добро приложение.

Привилегирована. Още не можеше да повярва, независимо от всички онези случаи, в които с очите си съзираше как от пръстите ѝ изскача огън — най-напред в онзи първи миг на разкритие, сетне по време на тренировките.

Привилегированите бяха създания, славещи се с коварството и силата си. Те умееха да повеляват на природните стихии; цели армии трепереха пред тях. Струваше ѝ се някак пошло, че една перачка от никому неизвестно простолюдно семейство внезапно открива подобно могъщество.

Самата Нила не можеше да не се чувства измамена. Ако само бе знаела за таящите се в нея способности, щеше да ги използва, за да избяга от Ветас или да защити роялистите. Тя стисна юмрук и почувства слаба топлина върху опакото на дланта си — огън, синьо-бял, обгърна кокалчетата ѝ сякаш ръката ѝ бе самата сърцевина на огнище. Тя се огледа припряно, за да се увери, че никой не е видял, тръсна ръка, за да угаси пламъка, и побърза да я скрие зад гърба си.

Мислеше си за времето, прекарано с роялистите. Спомни си Розалия, Привилегированата, защитавала привържениците на короната. Дали Розалия бе доловила потенциала на Нила и просто беше решила да премълчи? Или за добрината ѝ към нея имаше друго обяснение? Дали и Нила някой ден щеше да се превърне в жена като нея — достолепна, мъдра и могъща? Дали хората щяха да стоят напрегнати в нейно присъствие, както самата тя някога стоеше край Розалия?

— Рисара!

Нила се откъсна от унеса си и ѝ бяха необходими няколко мига, за да си спомни, че това е името, под което трябваше да изпълнява ролята си на асистент на Бо — който от своя страна се преструваше на адвокат. Тя се извърна по посока на гласа и видя магьосника да крачи забързано към нея. Настойчивостта в движенията му я разтревожи.

— Намерихте ли Таниел?

— Не. — Бо я хвана под ръка и я отведе от другата страна на каретата, за да затрудни евентуални подслушвачи. — Генерал Хиланска каза, че Таниел е мъртъв.

Безстрастният тон, с който Бо изрече тези думи, я сепна. Той не спираше да мисли за Таниел още от времето, когато прие нея и Яков под крилото си. Твърдеше, че това е единственият му приятел. И вече месеци наред го издирваше с плам, на който Нила се възхищаваше. А сега… Наистина, на моменти Бо се затваряше в себе си, дори можеше да бъде хладен, но това…

— Обаче? — подкани тя.

— Възнамеряваме да се убедим със сигурност. Адамат смята, че е вероятно Таниел да е още жив. Казаното от Хиланска не е достатъчно.

Нила осъзна, че това не е безстрастие — Бо беше в шок.

— И какво е положението за момента?

— Хиланска ни отпрати, само че аз няма да си тръгна, преди да съм се убедил, че Таниел е мъртъв. Нужни са ми конкретни доказателства — тяло, гроб… нещо повече от кухата дума на Хиланска. Дори ще отида в кезианския лагер, ако се наложи. В момента Адамат разпитва войниците, за да разберем кое от казаното от генерала е истина. Аз ще последвам примера му. — Бо замълча и се взря в нея. — Може да стане опасно. Ако Хиланска разбере кой съм, не е изключено да бъда убит на часа — заедно с теб, Адамат, Олдрич и всички останали от антуража ни.