Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
Медея и нейните деца [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Медея и нейните деца [bg]

Электронная книга - «Медея и нейните деца [bg]». Краткое содержание книги:

Медея Мендес от стария гръцки род Синопли няма свои деца. Нейното семейство са многобройните й братя и сестри, племенници и племеннички, техните стари и нови жени и мъже, деца и внуци. Медея оцелява в Крим след всички чистки, изселвания и преселения, домът й на черноморския бряг е гостоприемно отворен за цялата рода. Тя още от дете става майка на осиротелите си братя и сестри, тя е праведница и магьосница, тя живее с мистериите на живота и смъртта, с хармонията и хаоса. Открива, че е била част от любовен триъгълник, в който е замесена сестра й Александра — по-късно ситуацията ще се повтори огледално и трагично в живота на племенничките й, лиричната Маша и чувствената Ника. Тя не спасява света, но подобно на майка е осиновила цял свой свят, за да го защити от житейските бури и ударите на съдбата: политически колизии, семейни драми, битови неуредици, загуби, предателства, страсти и страдания. Людмила Улицка е една от най-превежданите на чужди езици руски авторки. Книгите й се четат в Германия и Америка, в Турция и Китай, тя е отличена с престижни литературни награди в Италия, Франция и Русия. Родена е през 1943 г. по време на евакуацията на семейството й в башкирския град Давлеканово. Баща й е инженер, майка й — биохимичка. Улицка завършва биология в Москва, работи в Института по обща генетика, през 1970 г. е уволнена заради преписване на „самиздатски“ ръкопис. Безработна и изоставена от първия си мъж, отглежда сама двамата им синове и постепенно се насочва към литературна дейност. Първите й публикации са в началото на 90-те години, днес е измежду най-високотиражните руски писатели.
1 ... 7 8 9 10 11 12 13 14 15 ... 103
Перейти на страницу:

Анеля се притесни как ще остави три малолетни деца на грижите на шестнайсетгодишно момиче. Но се намеси старата Пелагея, еднооката бавачка, която цял живот беше работила в дома им и се падаше далечна роднина на Харалампий.

— Докато съм жива, нека малките израснат тук.

Така нещата се решиха.

След някое време Медея получи от Петербург три писма наведнъж — от Елена, Армик Тиграновна и Александър Арамонович. Неговото писмо беше най-кратко: „Цялото ни семейство дълбоко ви съчувства за сполетялото ви нещастие и ви моли да приемете малкото, с което можем да ви помогнем в труден миг.“

„Малкото“ се оказа доста значителна за онези времена сума, половината от която Медея даде за кръст от черен крехък мрамор с изписани на него имената на майка им и баща им, чието тяло се беше разтворило в чистите и силни води на Евксински понт, погълнал мнозина мореходци Синопли…

На същото място, в сянката на дивата маслина, посадена над гроба на Харалампий, през двайсет и шеста година, задрямала на пейката, Медея сънува и тримата: Матилда с ореола от рижа коса, не събрана на кок, както я носеше приживе, а вдигната празнично над главата й, с голото розовоглаво момиченце в ръце, но не новородено, а кой знае защо, тригодишно, и баща си, прошарен, със съвсем бяла брада, на вид много по-стар, отколкото го помнеше Медея. Да не говорим, че приживе никога не беше пускал брада.

Те бяха мили с нея, но нищо не казаха, а когато изчезнаха, Медея разбра, че изобщо не е задрямвала. Във всеки случай не усети никакъв преход от сън към будно състояние, а във въздуха усети чудесна миризма на смола, древна и смугла. Тя вдиша аромата и се досети, че с появата си, въздушна и тържествена, те и бяха благодарили, че е опазила по-малките, и сякаш я освобождаваха от някакви пълномощия, които тя бе поела отдавна и доброволно.

Мина време, докато можа да опише това необикновено събитие в писмо до Елена:

„От няколко седмици, Еленочка, не мога да седна да ти пиша, за да ти разкажа за едно невероятно мистично произшествие…“

И после продължи на френски: всички руски думи, които би могла да употреби тук от рода на „видение“, „явление“, „чудо“, се оказаха невъзможни и й се стори по-лесно да се възползва от чуждия език, в който сякаш липсва това богатство на нюансите.

„Qu’en penses-tu?“ — завърши с калиграфския си почерк, който във френския вариант ставаше по-решителен и остър.

Писмата дълго пътуваха в брезентови чували по пощенски вагони и писмовната връзка с два-три месеца изоставаше от живота. След три месеца Медея получи отговор на изпратеното си писмо. То беше едно от най-дългите писма, писани от Елена, и беше написано със същия гимназиален почерк, толкова сходен с Медеиния.

Тя благодареше за писмото, пишеше, че е проляла много сълзи в спомени за онези ужасни години, когато всичко й е изглеждало загубено. По-нататък споделяше, че и тя е изживяла подобна мистична среща преди спешната евакуация на семейството в нощта срещу седемнайсети ноември осемнайсета година:

„Три дни преди това мама получи удар. Видът й беше ужасен, тя беше много по-зле, отколкото я видя след три седмици, когато се добрахме до Феодосия. Лицето й беше синьо, едното й око се беше подбелило, всеки миг очаквахме смъртта й. В града се стреляше, на пристанището с бясна скорост се товареха щабове и гражданско население. Татко беше, както знаеш, член на кримското правителство, изключено беше да остане, Арсик боледуваше от поредната си безкрайна ангина, а Анаит, винаги толкова жизнерадостна, плачеше безспир. Баща ми беше все в града, идваше си за броени минути, слагаше ръка на главата на мама и пак заминаваше.

Всичко това съм ти го разправяла освен може би най-важното.

Вечерта сложих Арсик и Анаит да спят, легнах до мама и веднага съм се унесла. Стаите бяха анфиладни, една след друга, всички преходни, не случайно го споменавам, това е важно. Изведнъж през сън чувам, че някой влиза. «Татко» — си помислих, но отначало не бях разбрала: влизането беше през дясната врата, от вътрешността на жилището, а не отляво, откъм улицата. Исках да стана, да налея чай на татко, обаче бях като скована и не можех да помръдна. Татко, както знаеш, не беше висок, а застаналият до вратата беше едър мъж и ми се стори, че е с халат. Смътно личеше, че е старец, лицето му беше много бяло и сякаш светеше. Уплаших се, но и ми беше интересно, представяш ли си. Разбрах, че това е някой близък, роднина, и веднага все едно някой каза гласно: прадядо Шинарарян. Мама ми беше разправяла за някакви свои странни предци, които строели арменски храмове. Той плавно се доближи до мен и ми каза ясно, с напевен глас: «Нека всички заминат, а ти остани, моето момиче. Ще заминеш за Феодосия. От нищо не се страхувай.»

1 ... 7 8 9 10 11 12 13 14 15 ... 103
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)