Тихият палач [bg]

Върнах се на долния етаж, взех си пластмасовото куфарче с инструментите от шкафа до входната врата. Седнах на килима, за да си обуя ботите, които бях дезинфекцирала след последното обуване. Замислих се кога беше то. В края на април, една неделя. Нощем температурата все още падаше до около 5-6 градуса. Та по онова време професор от медицинския факултет на университета „Тъфтс“ се бе загубил по време на поход в гората Естабрук и бе намерен чак на другия ден. Помнех и името му — доктор Джони Анджиърс. Вдовицата му щеше да получи застраховката му „Живот“ благодарение на мен. Не можех да спра смъртта, но можех да я направя по-малко несправедлива.

Грабнах куфарчето си и се спуснах по стълбите, тръгващи от входната врата. Излязох на слънце и после пак влязох в сянката на цъфналия дрян и иргата, чиито клони бяха обсипани с бели венчелистчета. Под тях растяха див джинджифил и канелена папрат. Стъпих на червените плочки на тясната ни алея, която бе напълно запречена от джипа на Марино.

— Къде е Куинси? — Погледнах към празното кучешко легло на задната седалка.

— Бях в боксовия клуб, когато ми се обадиха — отвърна Марино. — Втурнах се към къщи с мотора, взех колата, но нямах време да се преоблека, нито да се разправям с него.

— Сигурна съм, че се е натъжил. — Спомних си моето собствено нещастно куче.

Марино извади цигара от пакета си.

— Няма нищо по-сладко от това след тренировка — казах многозначително, когато той щракна със запалката и се разнесе тежкият мирис на тютюн.

Той пое дълбоко дим, като се облегна на джипа.

— Не ми натяквай за пушенето. Днес бъди мила.

— В този миг и на мен ми се иска да си запаля една. — Седнах в джипа и продължих да му говоря през отворената врата.

— Моля, заповядай. — Той дръпна от цигарата и краят й светна по-ярко като раздухана жарава.

Марино ми подаде пакета, от ръба му стърчеше кафявият филтър на цигара. Поздравяваше ме като стар изгубен приятел. Като едно време. Бях изкушена. Закопчах си колана и изведнъж на алеята се появи Бентън и ускори крачка към нас.