Грънчарското колело на рая [bg]

Промъкна се, слезе на Ист Бродуей и в продължение на четири пресечки си пробиваше път през все по-гъстия насрещен поток от хора, излезли от работа, запътен към Уиламит Ист Тауър, голям, просташко претенциозен небостъргач от бетон и стъкло, който с упорството на растение се състезаваше за светлина и въздух със заобиколилата го отвсякъде гора от подобни сгради. До нивото на улицата достигаха много малко въздух и светлина; колкото въздух имаше, беше топъл и изпълнен със ситен дъждец. Валеше по стара портландска традиция, но топлината от 20 градуса C на 2 март беше нещо ново, дължеше се на замърсяването на въздуха. Битовите и промишлени емисии не бяха овладени навреме, за да станат обратими кумулативните тенденции, които се наблюдаваха още в средата на двайсетия век; щяха да са необходими няколко века да се очисти атмосферата от въглеродния двуокис, ако изобщо това някога станеше. Ню Йорк щеше да е сред големите жертви на парниковия ефект, предизвикал топенето на полярните ледове и повишаване на равнището на океана; нещо повече, застрашен беше Босваш6. Имаше и добри страни. Водата в залива на Сан Франциско повишаваше равнището си и накрая щеше да покрие стотиците квадратни километри изкопана земна маса и боклук изхвърлени в него от 1848 г. до сега. Що се отнася до Портланд, той не беше застрашен от покачващото се равнище на водата, а само от падащата вода, тъй като се намираше на сто и трийсет километра от океана, от другата страна на крайбрежната планинска верига. В Западен Орегон винаги е било дъждовно, но сега валеше непрекъснато, дъждовете падаха упорити и топли. Все едно, че живееш сред течаща отгоре топла супа.

Новите градове Уматила, Джон Дей, Френч Глен бяха разположени източно от Каскадните планини, където преди трийсет години се ширеше пустиня. През лятото там все така цареше жестока горещина, но валежите достигаха само 112 сантиметра годишно, за разлика от 285-те сантиметра в Портланд. Стана възможно да се води интензивно земеделие — пустинята разцъфна. Сега във Френч Глен живееха 7 милиона души. Портланд, с население само от 3 милиона и без потенциал за растеж, изостана далеч назад. Което не беше нещо ново за Портланд. И какво от това? Недохранването, пренаселеността и вездесъщата мръсотия — бяха същите. В старите градове имаше повече скорбут, тиф и хепатит, повече улично насилие, престъпност и убийства отколкото в новите. В едните властваха плъховете, а в другите — мафията. Джордж Ор остана в Портланд, защото винаги бе живял там и защото нямаше причини да смята, че животът другаде би бил по-добър или пък различен.

Г-ца Крауч се усмихна безучастно и му даде знак направо да влиза. Ор си бе представял, че кабинетите на психиатрите, също като заешките дупки, имат преден и заден вход. Този нямаше, но се съмняваше, че в него може на влизане или излизане пациентите да се натъкнат един на друг. В Медицинския факултет му обясниха, че д-р Хейбър имал малко пациенти, защото бил преди всичко изследовател. Създадоха у него впечатлението за човек, постигнал успех и много специален, а сърдечното и властно поведение на доктора го затвърди. Но тъй като днес не беше така напрегнат, забеляза повече неща. В кабинета нямаше платина и кожа, които да свидетелстват самоуверено за финансов успех, липсваше и бъркотията на учен, убеден, че за него тези неща нямат значение. Столове и кушетка, тапицирани с изкуствена кожа, бюро от облечен с пластмаса и дървен фурнир метал. Нямаше нищо истинско. Д-р Хейбър, с бели зъби, с червеникавокафява грива, огромен, избоботи: „Добър ден!“