Гордост [bg]

Знаеше, че съм сигурен, ама така, да попита. Сграбчи ме с две ръце, притисна ме към себе си, а след това излетя от кухнята през столовата, през дневната и право навън, хукна с все сила към къщата на семейство Гинан, за да се обади в полицията.

Излязох прав, мистър Хардинг беше мъртъв. По уличката ни профучаха полицейски коли и една линейка. Мама ми забрани да излизам, но Дъг Зигенфус беше видял всичко и после ми разказа, че мистър Хардинг така се бил вдървил, че не успели да го изправят, за да го сложат на носилката, ами като го положили по гръб, коленете и ръцете му продължавали да стърчат напред, като че ли е още в колата си и кара по стръмен баир или по отвесна стена, или пък право към рая, защо не? Така ще да е било.

Полицаите цъфнаха и у нас и взеха да ме разпитват. Искаха да знаят точния час, в който съм го намерил, но аз не можах да им го кажа, защото нямам часовник. Те обаче настояваха и аз им казах, че е било към седем. Попитаха ме какво съм правил в гаража и аз им разказах как съм зърнал мистър Хардинг да си седи сам-самичък в колата и как съм си помислил, че е пиян.

Държаха да знаят и какво съм дирил толкова рано навън от къщи. Не исках да им казвам, че си събирам разни неща от боклукчийските кофи, защото можеха да рекат, че това е кражба, затова им отвърнах, че съм излязъл да огледам верандите, дето сме ги строили заедно с татко. Не беше лъжа, защото аз и това правех. Обичам да ги разглеждам тези веранди и да си мисля, че и аз като големите върша нещо полезно, въпреки че почти всичко го изработва татко.

Най-сетне полицаите ни оставиха на мира.

В „Булетин“ и в „Леджър“ се появиха съвсем кратки съобщения за случая. А „Инкуайърър“ не публикува и ред, но нашият малък местен вестник „Северен Дарби“ посвети на самоубийството цяла колона на първа страница. Имаше и снимка на мистър Хардинг — облечен в костюм и доста по-млад. Те дори споменаваха и моето име и казваха, че аз съм го намерил. В продължение на няколко седмици бях нещо като герой. А след това някаква кола взе, че блъсна Елизабет Зейн от нашата улица точно на ъгъла на Кловър Лейн и Коупли. Едва не я уби. Цял месец, че и повече лежа в болница. След тази случка хората почти забравиха за мистър Хардинг; аз обаче не забравих.

И тогава взех да си мисля какво е да бъдеш мъртъв и какво е да умреш. Мистър Хардинг не ми приличаше на човек, дето е отишъл в ада, въпреки че неговото си беше чисто самоубийство, а самоубийството се наказва с вечни мъки. Той ми изглеждаше чисто и просто подпухнал и посинял.

Същата онази година дори след като тръгнах на училище продължавах често-често да се сещам за мистър Хардинг. Не можех да си го избия от главата. Взех дори да го сънувам, а като си помисли човек, приживе почти не го познавах. Веднъж-дваж съм му косил моравата за по един дайм8 и това е всичко.