Гордост [bg]

— Усърдно се моли, Кетълсън. Сега ще махна аз този дявол, ще го изгоня от тебе. И като го прогоня, ще видиш как ще ти олекне.

И взе да се моли на глас и да клати кандилницата първо над едното ми рамо, после над другото. Продължава да прави това, докато осем пъти повторих „Отче наш“, три пъти „Аве Мария“ и един път се разкаях. И тъкмо започвам „Слава Тебе, Господи“, когато той ме поръсва със светена вода и продължава да реди молитви на глас. Ужасно съм уплашен и непрекъснато ми причернява пред очите. Всеки миг очаквам да видя как от устата ми, обвит в дим, изскача самият дявол или пък как разкъсва гърдите ми, или пък гърба ми, за да излезе навън, както съм го виждал по светите картинки, но нищо такова не се случва.

Отец Ланши млъква. Оставя кадилницата и светената вода върху Светата трапеза. След това слиза, пъхва ръка под брадичката ми и целият ме издърпва нагоре да се изправя на крака.

— Да се надяваме, че това е достатъчно. А сега върви да се извиниш на сестра Анастейзия.

И той обръща главата ми към нея. Тя продължава да седи на колене пред олтарната порта и да святка с фенерчето си.

— Отче, дали дяволът е вече прогонен?

— Не можем да бъдем съвсем сигурни, сестро, но той първо трябва да ти се извини.

И ме подбутва към олтарната порта, където се е проснала сестра Анастейзия. Блъсва ме и аз да падна на колене. Тя извива глава и засвятка към мен със стъклата си, а устните й са така стиснати, като че ли се мъчи да не се разсмее.

— Е, Кетълсън, какво трябва да ми кажеш?

— Съжалявам, сестро. Без да искам. Не знам какво ми беше станало.

— Ако питаш мен, сам дяволът те е накарал да извършиш това кощунство, Кетълсън. На твое място щях да остана в Параклиса цяла сутрин, за да се моля.

Отец Ланши стои съвсем наблизо зад мен.

— Това е добро хрумване, сестро. Освен това той не бива да участва в богослужение, докато не се уверим, че напълно се е пречистил. Е, момче, какво ще кажеш на това?

— Добре, отче.

Следващата неделя трябваше да участвам в литургията от девет часа. Това е литургията, на която ходят всички мои съученици — момичетата сядат отляво на централната пътека, момчетата — отдясно, най-малките хлапета са най-отпред, а осмите класове — най-отзад. Родителите ми също ще дойдат, за да ме видят. Сега как да им кажа такова нещо? Как да им призная, че от мен са прогонвали дявола? Работата е, че аз дори не се чувствам отмалял, което значи, че дяволът си е още в мен.

Отец Ланши и сестра Анастейзия ме оставят сам в параклиса цяла сутрин. Трябва да кажа пет молитви и акатисти, а когато ги свърша, да продължа да повтарям „Исусе мой, смили се над мене, Исусе мой, смили се над мене“. Отец Ланши ми дава собствената си молитвена броеница. Тя има малки черни дървени зърна. Целува разпятието й преди да ми я заеме. Щом бие звънецът за обяд, съм свободен да си вървя вкъщи.