Гордост [bg]

Една събота рано-рано тръгнах да се пошляя из задната ни уличка и да огледам боклукчийските кофи, преди да са минали да ги изпразнят. Въпреки че в квартала ни всички бяха много бедни, по кофите винаги се намираше и нещо ценно. Докато сметта стигне до градското бунище, вече нищо свястно не е останало, защото го прибират шофьорите на боклукчийските коли, така че за да попадне на нещо читаво, човек трябва да ги изпревари; което значи да излезе преди седем.

Това беше в началото на същото онова лято, през което ние с татко усилено строяхме веранди, но въпреки това в събота не излизахме много рано, защото това е денят, в който татко и мама спят до късно.

Една сутрин например намерих съвсем запазен тостер, марка „Сънбийм“, който в магазина струва дванайсет долара. Татко го поправи за по-малко от час. Той е от онези, дето цъкат като часовник, докато филийката се пече, а когато стане готова, автоматично изскача нагоре.

Намерих и един стар портативен грамофон „Виктрола“ в черна кожена калъфка, която приличаше на куфарче. Беше от онези, дето се навиват. Татко и него поправи и аз го прибрах в мазето, за да мога да си го пускам понякога вечер, след като съм си написал домашните, или през лятото, когато навън е още жега и не става за игра. Въртя си плочите, които ми даде леля Софая. Имат страшни имена, например „Както Вашингтон прекоси Делауер, така и генерал Пършинг ще мине Рейн“, или „Аз съм Пясъчко“7.

Вървя си аз по задната уличка, ровя си из боклукчийските кофи и от време на време надничам в някой от гаражите. Така надникнах и в гаража на мистър Хардинг и го гледам — седнал си сам-самичък в колата и не помръдва. Видя ми се посинял и подут, но си рекох, че пак се е напил, прибрал се е с колата и е заспал в нея, преди да успее да си отвори вратата и да се качи горе в къщата.

Стигам до края на уличката и се връщам по другия й тротоар. Като се изравнявам с гаража на мистър Хардинг, пак решавам да надникна и гледам — той още вътре. И все така си седи, изобщо не е шаввал. Влизам в гаража, като си мисля, че той просто се е натряскал и тогава виждам, че очите му са отворени и гледат право напред през стъклото, а езикът му — морав и надут — виси от устата. Тлъстите му ръце са здраво завързани към кормилото.

Разбрах, че е мъртъв, след като мярнах с едно око, че единият край от маркуча на прахосмукачката му е прикрепен към ауспуха, а другият — пъхнат обратно в колата през прозореца на задната седалка. За първи път виждах мъртвец, като не смятам баба — майката на мама — и леля Емили. Но те двете бяха по-различни — в бели ковчези, целите обградени с цветя.

Изхвръкнах навън толкова бързо, че дори си забравих двете книжки с комикси и „Сирачето Ани — четиво за малки и големи“, поскъсано наполовина, които бях намерил в края на уличката, при Гринуд. До вкъщи все тичах, опитвах се да не плача и да дишам равномерно. Никога не съм припадал, но този път ми се струваше, че всеки миг ще се свлека на земята.