Отровата на Алкория
- Автор: Дастие Дан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Ласкаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отровата на Алкория». Краткое содержание книги:
С много трудности и на края на физическите и психическите си сили, екипажът на звездолета открива мечтаната планета. А тя е райска. Планета също като Земята, населена от хора също като земните, с всички изкушения, които може да предложи една райска градина на клетия корабокрушенец. Местното население е с ниво на технологиите близко до това на индианците и сякаш изобщо не се притеснява и не изпитва страх от пришълците от небето. Напротив, всички са весели и безгрижни. Въпреки строгите заповеди, човек от екипажа е намерен в колибата на туземка, и то в състояние, подобно на това на местните хора. Оказва се, че е пил от опиат, наречен талеф, който местните хора консумират и на който дължат своята безметежност. Провинилият се е изолиран в килия, и там претърпява страшна мутация, превръщайки се в чудовище с огромна физическа и психическа мощ, което с лекота успява да държи под своя контрол всички човеци, оказали се достатъчно близо до него. Когато чудовището успява да избяга в гората, на карта е поставено не само успешното завършване на мисията, а и животът на местното население, което сякаш не осъзнава случилото се.
В райската градина на Алкория хората не са единствената разумна раса и, ако командирът Крис Холдън не успее да спре чудовищата, в които се превръща екипажа му, бъдещето на цялата човешка цивилизация ще бъде загубено. Но той открива своя съюзник там, където най-малко очаква…
— Викърс имаше право — промълви замислен Холдън. — Когато приближавахме към планетата, детекторите регистрираха някакви скупчвания, които в крайна сметка биха могли да се приемат за малки поселища. Но при наличието на тази растителност той не можеше да бъде сигурен. Сега…
— Изглежда, че тази констатация не ви радва особено много — учуди се Хуана.
Холдън поклати глава.
— Винаги съм много развълнуван, когато открия планета, на която животът е приел материални форми, Хуана — отговори той. — Но в положението, в което се намираме сега, бих предпочел да попаднем в необитаван свят… Не сме достатъчно технически подготвени за контакт с интелигентни същества. А имаме и друго да вършим освен обичайните мерки, които вземаме, щото контактът да не се превърне в катастрофа. Трябва веднага да се върнем на кораба. Нищо не знаем за умственото развитие на обитателите на този непознат свят, в който дойдохме без предупреждение. Не сме засекли нито радиосигнали, нито каквото и да е друго излъчване по време на маневрите в орбита, което може да означава, че се намираме пред една доста изостанала форма на живот, ако изхождаме от нашите концепции. Появата на космически кораб може сериозно да обърка тези същества, зле подготвени за такава среща… Налага се да вземем всички предпазни мерки.
— Мисля, че всъщност това е едно разумно решение — одобри Хуана. — Толкова грешки са били правени в миналото… Интересното е, че това момиче видя много добре кораба сред поляната…
— Какво имате предвид по-точно?
— Казвате, че не сте открили никаква следа от развита цивилизация на тази планета, нали? — продължи Хуана.
— Точно така.
— Как ще обясните тогава, че гледката, която се разкри пред тази млада особа, не й направи ни най-малко впечатление, Крис? Тя не беше нито учудена, нито изплашена…
— Това озадачи и мен — замислено изрече Крис Холдън. — Изглеждаше напълно безгрижна…
Глава III
Към обед Крис Холдън взе решение разузнаването да не се извършва много далеч от района на поляната. Наличието на разумен живот на тази планета му налагаше известна предпазливост.
Хората сновяха около космическия кораб, подготвяха лагерната база. Отделни модули бавно се отделяха от кораба, поддържани от силите на антигравитационното им поле, и се разполагаха звездообразно около централната структура, наподобяваща огромно насекомо, чиито съставни части можеха да се видят. След това тези модули бяха свързани с особени тунели от гъвкава материя, които осъществяваха достъпа до различните части на базовия лагер, ателиета, модули за живеене, санитарни помещения, спално помещение за екипажа, зала за развлечения, кухня. За няколко часа сред поляната изникна истинско миниатюрно градче.
Денят беше значително по-дълъг от земния, така че лагерът всъщност бе готов много преди слънцето да се спусне към морето. Втора луна се появи на небето, то лека-полека ставаше вече виолетово, когато един от дежурните даде тревога — забелязал бе, че радарите за близък обзор, насочени към мястото, където изчезна загадъчната девойка, сигнализират за приближаването на значителна група от хора.
Незабавно предизвестен, Крис Холдън закопча на кръста си колана, на който висеше личното му оръжие, и излезе от своя модул. Скоро и Джеф Викърс се присъедини към него — също въоръжен, готов да посрещне всяка евентуална опасност.
— Момчетата да бъдат сдържани, колкото е възможно — заповяда командирът на Сигнус-X-I. — И без никакви лични инициативи!
— Хората са предупредени. Ще останат вътре — отвърна Викърс. — За всеки случай взех два компютъра за превод…
— Отлична идея — измърмори Холдън и пое една от черните кутии, която помощникът му подаде.
Той я окачи на специално приспособление на колана, издърпа леко проводника, излизащ от кутията, и прилепи малката вакуумна слушалка към лявото си слепоочие. Същото стори и Джеф Викърс, който демонстрираше олимпийско спокойствие.
— Да вървим — реши Крис Холдън.
Внезапно се появи Хуана Сантос и се затича към тях. Спряха да я изчакат.
— Съжалявам, Хуана — каза Крис Холдън, — но много бих искал да останете на сигурно място. Нищо не се знае. Първият контакт винаги крие изненади. Възможно е нещата да тръгнат на зле…
— Помислих си все пак, че присъствието на една жена ще бъде от полза — възрази биогенетичката.
— Може би има право, Крис — одобри идеята Викърс.
Крис Холдън все още се колебаеше. Трябваше да признае, че помощникът му имаше донякъде право да приема присъствието на Хуана Сантос като уравновесяващ фактор, но противоречиви чувства му пречеха да се съгласи. И може би тъкмо в този момент той осъзна до каква степен младата жена бе навлязла в живота му…