Последните дни на Картаген
- Автор: Сальгари Эмилио
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ев Фурнаджиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последните дни на Картаген». Краткое содержание книги:
Щом стъпките им затихнаха, Офит се спусна към малкото отделение, скрито зад стаята, където при появата на Герман се бе мушнала Фулвия.
— По-скоро! По-скоро! — шепнеше Офит. — Ти чу всичко. Хирам го грози страшна опасност. Измисли нещо. Той трябва да се спаси, ох, върти ми се главата, не знам нищо.
— Господарката забравя за гълъбите, които взе вчера от кораба — прекъсна я Фулвия. — Те ще занесат новините по-бързо от който и да е друг!
VI. МОРСКИЯТ БОЙ
Хвъркатият пратеник бързо стигна целта си. С верния си инстинкт той намери в мъглата на припадащата нощ гемията и кацна върху кувертата. Пристигането му веднага бе забелязано.
Хирам бързо свали и прочете бележката, която носеше птицата.
— Сидон! — извика той. — Лоши известия. Съветът на сто и четиримата знаел всичко и, вярвам, скоро ще трябва да се защитаваме.
— Но преди това можем да избягаме, нали? — каза веселият, негубещ присъствие на духа Сидон. — Всичко е продадено, гемията е готова и гребците само чакат заповедта ти.
— Тогава на път! — заповяда Хирам. — Какво има? Защо си се загледал?
Проклятие излезе от устата на кормчията: беше забелязал на стоящата на около триста метра военна ескадра някакво особено суетене: веригите скърцаха под тежестта на вдигащите се котви, по въжетата се катереха моряци, вдигаха се платната и дългите полуизвити весла се движеха като стоноги.
— Готвят се да ни нападнат, господарю — каза Сидон. — Да видим как ще се бият наемниците на Картаген. Готови сме.
И кормчията започна да приготвя едно оригинално средство, въведено в практиката на морския бой едва преди няколко години. Това бяха мостчетата, които се изправяха нагоре и стрелците стреляха от тях отвисоко, почти закрити, а понякога пак оттам хвърляха върху неприятеля различни тежести.
— Готово! — прозвуча гласът на един нумидиец от екипажа и гемията леко запори вълните.
Почти едновременно с нея тръгнаха дванайсетина галери.
— Стойте! Спрете веслата! В името на Съвета! — чу се внезапно от най-близката галера. Хирам и Сидон изтръпнаха: беше гласът на Фегор. Един от големите и бързи кораби едва не разби гемията, но тя бе по-подвижна и се управляваше от човек, навикнал на морски боеве, та моментално измени курса си и като стрела се плъзна покрай тежкия и тромав боен кораб.
— Привет на Съвета на сто и четиримата, шпионино! — извика силно Хирам, — къде си? Бих искал да те видя. — Но Фегор бе изчезнал вдън земя. Хирам почака една минута и като взе тежката си, предназначена специално за хвърляне секирка, със страшна сила я запокити към кораба, от който бе извикал Фегор. В отговор се изсипа дъжд от стрели, между които и огнени, но те биваха изгасяни или хвърляни в морето.
— „Акацията!“ — уплашено извика Сидон, като сочеше едно почти легнало средно корабче, което идеше срещу тях, за да им препречи пътя.
— Чудна работа — продължи след малко Сидон, — това е много глупаво. Сега ще трябва да се обърне с носа към нас, ако има време… така! — И гемията, леко наклонена, се вряза с острия си нос в хълбока на кораба, изложил непредпазливо продълговатото си тяло. Чу се силен трясък, отчаяни човешки гласове и към водата полетяха тела.
Разрязаната на две като от нож „Акация“ потъна, като отстъпи морския простор на волята на „имиолата“.
— Хайде! Гребете! По-силно! — викаше кормчията към гребците. — Тъй. Още, още! — и корабът като огромна птица влезе в канала, водещ към морето.
Но до спасението беше далеч: зорките очи на Хирам съзряха, че един от големите тримачтови кораби изпревари другите и бързо започна да настига измъкващата се гемия. Последната наистина бе лека и бърза, но тримачтовият кораб разполагаше с много повече гребци и затова скоро се дриближи до нея.
Картагенците напрегнато следяха хода на гонитбата, като подвикваха често: „Гемията изостава! Предава се! Предава се! Всички ще бъдат заловени!“
— Огън! Огън! Двете гемии горят.
— На помощ! — прозвуча внезапно пълен с недоумение глас.
— Ние горим! Гемията бяга! Отива си! Отива си!
Щастливата звезда не изневери и този път на Хирам. Като видя, че врагът е по-силен и бърз, той остави галерата да се вреже в гемията и посрещна врага със стрели и мечове. А после, всред настъпилата суматоха, хвърли няколко гърнета със запалена смола върху дървената палуба на вражеския кораб. Последният пламна като факла. Същата участ щеше да постигне и „имиолата“, но нумидийците бяха нащрек и успяха навреме да се откъснат от горящата грамада.
В това време цялата останала флотилия премина канала и се втурна да помага на горящия кораб, но той не ги дочака и с целия си екипаж отиде на дъното. Нощта се спускаше. На небето блестяха милиарди звезди. Въздухът бе като нажежен и морето сърдито подхвърляше буйните вълни. От време на време от морските дълбини сякаш ре дочуваше силно бумтене — знак за приближаващия ураган. Цяла нощ гемията бе играчка за яростното море, а на туй отгоре след нея летеше картагенската флота. През всичкото време огньовете и блещукаха зад бягащия кораб. Най-сетне настъпи денят. Изглежда, бурята щеше да се разрази в ужасен ураган. Небето бе куршумено, въздухът — наситен с пясък, пренесен в морския простор със злия самум от недрата на Сахара. Вълните се носеха с плясък и шум и с жални викове се стрелкаха буревестници и среброкрили чайки.