Последните дни на Картаген

— Време е да се спасяваме и ние! — извика към нея Фегор. — Или искаш да изгорим живи?

Фулвия помълча малко и след това извика:

— Богове! Колко е светло! Колко много огън! Това е в наша чест, Фегор!

Фегор мълчаливо кимна с глава.

Фулвия стана от скамейката и тръгна към него със странна полубезумна усмивка, легнала върху красивите й червени устни.

— Ти вярно и вечно ще ме любиш, Фегор! — шепнеше тя в забрава. — Ела, ела при мен. Аз ще те милвам, ще те целувам.

— Дворецът почва да гори. Фулвия, да се спасяваме!

— Какво? Нищо. Нали ме обичаш? — И тя обви около него нежните си ръце с такава сила, че Фегор не бе в състояние да помръдне.

Напредвайки с изумителна бързина, огнената вълна в Картаген бе обхванала вече и двореца на Герман. Започна да гори и неговият величествен дом. Горяха терасите, куполите, гореше всичко. А етруската, държейки все още в обятията си полузадушения Фегор, бавно започна да го води към края на терасата, шепнейки му ласкави думи, гледайки го в очите.

Съзрял под краката си страшната огнена стихия, Фегор бе обзет от ужас. В него властно заговори гласът на живота. Той с все сила се дръпна назад, но беше късно. Някой прегърна главата му и той усети, че пада надолу с шеметна бързина.

— Значи ти ме любиш? — шепнеше му един глас в ухото. — А аз не. Аз любя Хирам. А теб мразя, мразя!

И двете тела изчезнаха в равнодушните клокочещи вълни.

В Картаген всичко се рушеше. Всеки, който не бе успял да се самоубие, бе безмилостно убиван от римляните. На всяка крачка имаше трупове и течаха кървави реки.