Следите остават
- Автор: Вежинов Павел
- Год: 1954
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Следите остават». Краткое содержание книги:
Източник: http://bgfilmi.bnt.bg/?p=178
Понякога дълго време, особено следобед, никой не минаваше по стълбището. Но дори и тогава за Пешо бе интересно да седи там заедно с Коста и да наблюдава безбройните илюстрации, залепени по стените на тясната стаичка. Там имаше всичко — футболният отбор на „Ударник“, Затопек на Олимпиадата, боят на Пап с американския негър Уеб, Московската обсерватория, вулканите в Камчатка, Байкалското езеро, танкова атака при Сталинград, летецът Мересиев и още много неща, които бяха станали на момчетата съвсем близки.
Те и сега отидоха в стаичката, затвориха вратата почти пред носа на Юлия и важно се разположиха на столовете.
След като изслуша историята с разменените ключове, Коста потърка с длан острата си брадичка, така както бе виждал да прави баща му. Неговото дълго сухичко лице изглеждаше озадачено.
— Колко годишен ти се видя човекът? — попята той учудено.
Пешо се замисли — винаги му беше крайно трудно да определя годините на възрастните хора.
— Ами трябва да имаше четиридесет-петдесет, ако не и повече.
— Дебеличък, казваш?
— Доста дебел… Такъв един, с бели дрехи!
— Няма такъв човек в нашата кооперация! — веднага и с решителен тон заяви Коста.
— Е как може да няма! Той сам каза, че живее тука!
— Ти ли ще ми казваш кой живее в кооперацията? — обиди се Коста. — Нали човекът има малко момиченце?
— Тъй каза…
— Добре, в къщата има три момиченца… На Павлина татко и е млад, носи значка ГТО… На Зорето пък не е в България — сега специализира нещо в Унгария, но и той е млад. Само бащата на Верка е възрастен, но пък той е слаб като клечка…
— Сигурен ли си?
— Как може да не съм сигурен… Та аз на хората тук и зъбите им зная!
Пешо сам разбираше, че Коста не се хвали, и объркан замълча. Що за чудна и тайнствена история. Значи човекът с белите дрехи ги е излъгал! Но защо пък ще ги лъже? Какъв интерес може да има от това! И защо един възрастен човек може да лъже деца без никаква нужда?
Докато размисляха и се чудеха, в стаичката пристигна Веселин. Той изслуша с вдигнати вежди странната история, после, без да каже нито дума, дълбоко се замисли. Внезапно лицето му светна, в очите му се появи чуден блясък — — той винаги изглеждаше такъв, когато разказваше на момчетата своите изобретения.
— Да видим какво може да бъде! — поде Веселин. — Каквото и да е, но ключът не е паднал от небето… Щом човекът не живее в тая кооперация, значи живее в една от съседните — лявата или дясната… Иначе откъде ще дойде тоя ключ?
Малко чудно е — каза Пешо. — Съседните кооперации са доста далече…
— Не са много далече — възрази Коста.
Излязоха в задното дворче. Двете съседни кооперации бяха на десетина метра от мястото, където бе паднал ключът.
— Значи — дълбокомислено поклати глава Веселин, — за да падне тук ключът от съседните кооперации, той е бил хвърлен, а не е бил изпуснат…
— И то здравата е бил хвърлен! — каза Коста. — Питам се аз, защо това дете ще хвърля толкова силно ключа?
— Ами било е сърдито, хвърлило го — отвърна Пешо. — Такива работи стават… Тримата се замислиха.
— Знаете ли какво? — пръв предложи Коста. — Ще проверим от портиерите на съседните кооперации, дали там живее такъв човек!
— Много хубаво! — съгласиха се почти в хор в другите двама. — Да отидем веднага!
Коста заключи портиерската стаичка и тримата се—упътиха навън. Тъкмо излязоха пред външния вход и спряха като заковани на прага.
Срещу тях по тротоара идваше човекът с белите дрехи. Пълното му лице изглеждаше подпухнало, очите му зачервени. В ръката си той държеше грамадна чанта за пазар.
ТУК ИМА НЕЩО
Тримата приятели бяха така стреснати от неочакваната среща, че не успяха дори да гъкнат. Докато Коста и Веселин си разменяха бързи учудени погледи, Пешо не сваляше очи от странния човек с бели дрехи. В тоя момент и непознатият погледна към него, но само за миг и бързо отмести погледа си. Все пак колкото и бърз да беше тоя поглед, Пешо усети, че онзи го позна — нещо неприятно и студено се мярна в зеленикавите му очи. В следния миг той вече отмина, без да се обърне повече.
Пръв се съвзе от смайването Коста.
— Този ли беше? — попита той тихо, като все още се взираше в широкия равен гръб на човека с белите дрехи.
— Този! — отвърна Веселин.
— Този! — тихо се съгласи Пешо.