Дълга целувка за сбогом

Съдията се облегна назад.

— Добре, момчета. Дайте да караме по същество. Дани, казвай последно колко искаш.

— Две и петстотин. Днес. Без отсрочки. В брой.

Съдията вдигна вежди и плъзна длан по голото си теме.

— Браво бе, Дани! Знаех, че не си поплюваш, ама чак пък толкоз… Джейк, ти какво имаш?

Измъкнах празните си джобове и поклатих глава.

— Милион, Ваша светлост, колкото дава застраховката. Клиентът ми е на частна практика само от пет-шест години. Още изплаща дългове. Добре печели, но засега не е натрупал пари. Няма откъде да плати. Пък и изобщо не е виновен.

— Добре, Джейк, но сега сме в почивка, а през второто полувреме ще ти спукат задника от пердах. Нали виждаш накъде е тръгнала работата?

— Още не е свършило първото, Ваша светлост. Изчакайте да си кажа думата пред съда.

— Добре, точно в един започваме с първия ти свидетел.

Заседанието се прекратява.

Той удари с чукчето и глухият звук отекна под гредите на високия таван. Роджър Солсбъри се захлупи на масата като прострелян.

Побързах към коридора и едва не се врязах в хубавата вдовица. Тя не ме забеляза. Стоеше гърди срещу гърди с някаква друга жена. И двете се зъбеха, пламнали от яд като съдия и прогонен играч. Не познавах новодошлата. Беше без грим, с късо подстригана черна коса, чип нос, смугло лице, джинси и маратонки. Може би последната хубава жена в Маями, носеща очила. Масивните рамки от черупка на костенурка й придаваха професорски вид. Езикът, който държеше обаче, едва ли се чува често в студентските аудитории.

— Ти си безогледна пачавра и долна курва. Тепърва има да видим коя от нас ще изхвръкне на улицата!

Вдовицата присви очи. Вече бяха съвсем сухи. Бълваха огън и жупел.

— Махай се, неблагодарна твар, и до довечера да си изнесеш партакешите, инак скапаните ти дрехи ще плуват в залива.

Дан Сефало пристъпи да ги разтърве.

— Мис Кориган, смятам, че е по-добре да си вървите.

А, мис Кориган! Сладкодумната непозната явно бе дъщерята на Филип Кориган от първия брак. Последвах я по коридора.

— Мога ли да ви помогна? — любезно попитах аз.

Мъчех се да не изглеждам като типичен адвокат лешояд, дебнещ да изкара облаги от чуждото нещастие.

Тя свали очилата и ме огледа свирепо. Очите й имаха цвят на силно кафе. Очевидно днес беше готова да сдъвче всеки срещнат. Измери ме от глава до пети и задържа поглед нейде върху реверите ми. Леко разшири ноздри, сякаш излъчвах зловонни изпарения.

— Вие сте адвокатът на онзи доктор, нали?

Изрече го тъй, сякаш ми се полагаше най-малко доживотен затвор.

— Има такова нещо. Видях да спорите с мисис Кориган и просто се чудех дали не ви трябва помощ…

— Защо? Чукате ли я, или само ви се иска?

Тя отново намести очилата върху вирнатото носле и решително се отправи към асансьорите.

— Първото не, второто да — подвикнах след нея аз.