Дълга целувка за сбогом
- Автор: Ливайн Пол
- Серия: Джейк Ласитър #1
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Дълга целувка за сбогом». Краткое содержание книги:
— Добре, той ни е най-надеждният свидетел.
— Знам ли… — промърмори Синди, размотавайки с пръст една от стегнатите къдрици. Ако някой комар допуснеше глупостта да навлезе в косата й, нямаше да излезе жив. — Имам лошо предчувствие за това дело. Твоят доктор Солсбъри гледа като побъркан.
— Всички мъже те гледат така, Синди. Опитай да носиш сутиен.
— Аз пък мислех, че изобщо не си забелязал.
— Трудно е да не се забележи, когато надуят повечко климатика и стане като в хладилник. Хайде сега малко да ми помогнеш, Синди. Имаме ли нещо за дъщерята на Кориган от първия брак?
— Ще се намери.
Синди не беше чак толкова вятърничава, колкото изглеждаше. Знаеше как да побърква мъжете с налудничав грим, кръшна походка и лукава усмивка, но под всичко това се криеше остър ум, съчетан с богат уличен опит — твърде необичайна комбинация.
— Сюзън Кориган — каза Синди, без да поглежда в папката. — Възраст — около трийсет години, завършила колеж с отличие, след това специализирала журналистика в Северозападния университет. Спортна журналистка в „Хералд“.
— Ти си невероятна — възкликнах аз напълно искрено.
— Включително и там, където не подозираш.
Премълчах — не ми се нагазваше в опасни води. После трепнах.
— Чакай малко. Точно така, Сюзън Кориган. Цитирам по памет: първата жена в съблекалнята на „Делфините“.
Грабнах вчерашния вестник, който събираше прах в кошчето до бюрото. Открих статията, отпечатана на първо място в спортния отдел под заглавие: „«Делфините» закъсват? Травми провалят нападението.“
В този отбор, където всеки полузащитник се смята за цар, нещо е станало с дворцовата стража.
И дворецът се мъчи да закрепи положението. Дворецът залага на центъра.
„Ужасни работи стават с нашето нападение през последните три седмици — заяви вчера треньорът на «Делфините» Дон Шула. — Почне ли се веднъж, травмите валят една подир друга.“
Точно така, Сюзън Кориган. Спечели си слава, като играеше тенис срещу Мартина, спринтираше срещу Фло-Джо и накрая стана спортна журналистка. Бях чел нейни статии. Язвителни и забавни. При днешната среща бях видял само язвителната страна.
— Какво общо има тя с делото Солсбъри? — попита Синди.
— Нямам представа. Но под сълзите и белите ръкавици на втората мисис Кориган се спотайва нещо и Сюзън го знае.
— Как изглежда? Сигурно като войнствена амазонка.
— Не бих казал. Умерено симпатична. Дълги крака, къса черна коса като на Дороти Хамил, очила. Чиста и свежа като планински въздух. Нищо скандално.
Синди се разсмя.
— Май не е от твоя тип.
— А, пропуснах още нещо. Заговори ли, не си поплюва.
— Виж, това вече е обнадеждаващо.
— Синди, интересувам се само по служба.
— Че кога е било другояче?
Тренировката беше към края си и на полето имаше само неколцина играчи. Загрята от слънцето трева, чист мирис на пръст в късния следобед. Отминаваше един от онези дни, когато е истинско престъпление да се свираш в кантора или съдебна зала. Тропическа зима. Ясно небе, температури над двайсет градуса, лек ветрец откъм североизток. Над малкото студентско градче, където се провеждаше тренировката на „Делфините“, въздухът бе чист и, гледайки откритите простори наоколо, имах чувството, че съм попаднал в съвсем друг свят, далеч от малолетните джебчии и останалата престъпна пасмина на Маями.
Забелязах Сюзън Кориган край страничната линия. Облечена със сив памучен анцуг и маратонки, тя сякаш броеше кои от играчите все още имат сили да се дотътрят до съблекалнята. В задния джоб на анцуга носеше репортерски бележник, а химикалката стърчеше като торпедо от черната й коса. Делово момиче. На терена пред нея бяха останали само полузащитниците и прехващачите — бързаха да потренират още малко, преди да се стъмни. На съседното поле някакво самотно хлапе отработваше шутове.
— Сюзън — подвикнах аз, когато се приближих на няколко метра.
Тя се обърна с въпросителна усмивка. Щом ме видя, от усмивката не остана и помен. Отново прикова поглед в терена. Попитах я дали чака някого. Вместо отговор, тя се вторачи в белите линии. Заинтересувах се кой играч й харесва най-много. Никакъв отговор. Стоях и се любувах на профила й. Биваше си го.
Тя отново се завъртя към мен и ми отправи през дебелите очила любопитен, но и малко раздразнен поглед, сякаш бе открила в супата си някакво интересно насекомо.
— Защо смятате, че съм длъжна да ви помагам?
— Защото нямате никакъв интерес да помагате на Мелани Кориган. Защото знаете за нея нещо, което би помогнало на един невинен лекар да спаси кариерата си. Защото ви харесва прическата ми.