Дълга целувка за сбогом
- Автор: Ливайн Пол
- Серия: Джейк Ласитър #1
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Дълга целувка за сбогом». Краткое содержание книги:
— Да или не? — настоя Сюзън. — Тепърва трябва да взема интервю от Шула и разговорът никак няма да е приятен, след като миналата неделя „Биле“ ги направиха за резил.
— Добре — казах аз и подгънах горния ръб на кубинките си. — Сигурно ще искаш да ти дам преднина.
Тя се разсмя дяволито.
На запад слънцето залязваше над Евърглейдс и розовото небесно сияние меко обливаше Сюзън Кориган. Разкърших се и замислих гениален план. Щях да тичам плътно до нея, без да се задъхвам, можех и мъничко да изостана, после изведнъж щях да се хвърля напред и да пробягам заднишком последните десет метра. Ако проявеше желание, бих я оставил да се хвърли в прегръдките ми. След тази галантна победа можех да я поканя нейде на прясна риба и хубаво бяло вино.
Тя зае спринтьорска стойка, викна „Старт“ и полетя през игрището. Хукнах подир нея и вратовръзката заплющя покрай ушите ми като знаме. Тя бе спечелила пет метра преднина още в първите две секунди. Тичаше равномерно и гладко, без усилие. Не откъсвах очи от стегнатия, заоблен задник, който сега ритмично подскачаше на всяка крачка. На половината път все още заемах втора позиция. Чувствах се като хрътка, препускаща подир механичния заек. Затова ускорих темпо. Изоставах с три метра, а до финала имаше само трийсет. Край на хитроумните планове. Трябваше да спасявам честта си. По-дълги скокове, по-високо вдигнати колене — така донякъде прахосвах енергия, но силата на всяка крачка се вливаше в следващата. Вече ни деляха само две крачки и тя стрелна поглед през рамо. Това беше грешка, но нямаше начин да я догоня в оставащите десет метра, затова се хвърлих напред и я сграбчих през кръста. Рухнахме на тревата, аз се търкулнах отгоре, а бележникът, очилата и химикалката се разхвърчаха насам-натам.
Озовахме се някъде около финалната линия. Тя лежеше по гръб, гледаше право нагоре и топлият й дъх ме гъделичкаше по носа. Бях я затиснал здравата, но не се оплакваше.
— Гол от първа атака — прошепнах аз.
Погледнах я от упор право в очите. Въобразявах ли си, или вечните ледове наистина се топяха? Почти очаквах изведнъж да омекне и да пристъпим към приятната част. Само че дълбоко се лъжех. Тя ме отметна настрани като професионален борец и скочи на крака, забивайки мимоходом коляно в слабините ми. Докато се мъчех да си поема дъх, Сюзън присви очи и почна да търси очилата си из полумрака.
— Наистина не знаеш, нали? — попита тя отвисоко.
— Не само това, ами дори не знам какво не знам — отвърнах аз с изтънял глас.
— Тогава слушай, защото нямам намерение да повтарям. Твоят клиент не е допуснал лекарска немарливост.
— Тъй ли?
— Точно тъй. Извършил е убийство. Уби баща ми. Планирал го е заедно с оная уличница, дето би трябвало да получи „Оскар“ за днешното изпълнение. Не мога да го докажа, но знам, че е истина.
— Не вярвам.
— По-добре вярвай. Клиентът ти е убиец. Заслужава да го изпържат, или каквото там му се полага в днешно време. Затова не очаквай да го жаля за провалената кариера или ниската застраховка. Той се е чукал с оная пачавра — тя не подбира много-много — и заедно са замислили цялата работа. С това дело само хвърлят прах в очите на хората.
— Все още не те разбирам — казах аз. Чувствах се като последен глупак и Сюзън Кориган сигурно ме мислеше за такъв от самото начало.
— От процеса излиза, че лекарят и вдовицата са врагове. Това им е прикритието. Според мен, Ласитър, очаква се да загубиш. Всъщност няма значение. Ако загубиш, застрахователната компания ще й плати, а тя вероятно ще му даде половината. Може и всичко да му даде. От завещанието печели куп пари. А ако заседателите определят по-голямо обезщетение, няма страшно за него, защото тя ще си трае.
Седях и я гледах умно.
— Убийство и застрахователна измама. Нямаш доказателства. И освен това не ти вярвам.
— Да, разбирам — каза тя. — Не си лошо момче, Ласитър. Просто нямаш бързина за нападател, пък и не спадаш към най-схватливите.
5
Съдебният лекар
Чарли Ригс се изправи на подиума с широка усмивка. От задния му джоб стърчеше пластмасов модел на гръбначен стълб. Само като го видях и ми стана по-леко. Рошави прошарени мустаци и брада, искрящи от мъдрост и опит очи, кафяво вълнено сако, което би изглеждало по-уместно в библиотеката на някой колеж, отколкото в нашия модерно разпуснат град. Надежден човек. Все едно, че бях викнал за свидетел Уолтър Кронкайт.
По служба бе идвал в съда стотици пъти и изобщо не се смути, докато сядаше. Преметна крак върху крак, разкривайки сбръчкани чорапи и бели прасци. Дъхна върху очилата си и ги избърса с края на вратовръзката. После ги сложи на малкия нос, почти невидим сред гъстата растителност по лицето му. Най-сетне Чарли Ригс кимна. Беше готов.