Дълга целувка за сбогом
- Автор: Ливайн Пол
- Серия: Джейк Ласитър #1
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Дълга целувка за сбогом». Краткое содержание книги:
Заинтригуван, Роджър Солсбъри попита дали Карлос е използвал ремъци или обикновено въже. Зачудих се дали проявява научен интерес или нездраво любопитство. Междувременно момичето с обеците ми разправяше, че и двете били манекенки — то пък коя ли в Маями не е манекенка? — само че нямали разрешителни за работа. Били пристигнали с туристически визи. Което означаваше, че дирят под дърво и камък Светия Граал, наречен Зелена карта. Или пък гледат да си вържат по един местен съпруг.
Обеците висяха край лицето ми. Коленете ни се докоснаха и тя зашепна съвсем тихичко, за да приведа глава още по-близо. Чудех се дали ги учат тия номера, или са им заложени генетично. Дълъг лакиран нокът плъзна по дясното ми ухо. В подходящо време и място това би могло да ме възбуди. Но сред този ярко осветен ресторант и както бях настроен за работа, не изпитах нищо друго, освен сърбеж.
— Гъста коса имаш, мистър Широки плещи — каза тя. — Хъста и миссър. — На някои янки косата им е като… как беше на английски telaranas?
— Паяжини — преведе Карамелената кожа.
— Si, като паяжини. Но твоята, chico, е гъста като canamo. И rubianco.
— Като коноп и почти руса — услужливо поясни Карамелената кожа.
Приятелката й подръпна моята хъста rubianco canamo, с което никак не ми помогна да лапна парче пържен банан.
— И ojos azules2 — изкиска се тя, като надникна в очите ми.
След малко двете се извиниха и поеха към тоалетната, навярно за да разпределят трофеите. Госпожица Карамелена кожа щеше да грабне по-дребния с прошарената коса, който вече точеше лиги при мисълта за ремъци и въжета. За другата оставаше миссър Широки плещи, който поне нямаше нито паяжини, нито бръмбари в главата, но пък изглеждаше доста разсеян.
Солсбъри запали цигара, смукна дълбоко и пусна струйка дим към вентилатора над главите ни. Все се чудя защо някои лекари пушат. Трябва да са наясно с последиците. Може би от липса на воля и дисциплина. Не си представям адвокат по дела за телесни повреди да яхне мотоциклет, след като е видял полицейските снимки. Понякога се налага да събират телата с лопата.
Исках да откъсна Роджър от латиноамериканските фантазии и да поговорим за утрешния ден на процеса. Той обаче дрънкаше нещо за каре и май нямаше предвид бридж или белот. Много се изненада, когато поклатих глава. Помнех същата озадачена физиономия от деня, когато за пръв път влезе в кантората ми.
— Сигурно ви харесва да защитавате лекари — каза тогава той, след като се поздравихме.
Да бе, голяма чест.
Роджър ме погледна изненадано и с погнуса захвърли обвинението върху бюрото ми, сякаш беше заразно. Докато четях, той се мотаеше из кантората и уж зяпаше навън към залива, но всъщност тайничко търсеше дипломи и грамоти по стените. Не откри нищо. Нито дипломи, нито почетни писма. Адвокатското ми разрешително виси у дома, над тоалетната. Закрива напуканата мазилка. Роджър се спря пред снимката на футболния отбор, където играех в колежа — от ония нагласени снимки, на които се пъчат стотина души и не можеш да разпознаеш никого.
— Играли сте футбол — каза той.
Усетих, че е впечатлен. Нямаше представа дали изобщо съм завършил право, но се радваше, че поне знам как да блокирам и атакувам.
— Железен защитник — отвърнах аз. — Но като адвокат ме бива повече.
— Отдавна ли защитавате лекари?
— Немного. Преди това измъквах разни кофти типове от полицейския арест.
— И защо се отказахте?
— Защото ми се драйфаше.
— А?
— След време осъзнах, че всичките ми клиенти са виновни, невинаги за това, в което ги обвиняваха, но непременно си имаха по някое престъпление, понякога далеч по-страшно.
Разказах му как се чувствах, виждайки как някой изрод излиза от ареста заради неправилно проведен обиск, а подир седмица пак го докарват за убийство на шейсетгодишен продавач в магазин за напитки. „Ама за какво ме прибират, бе, мой човек, нищичко не съм направил!“
Разказах му как напуснах и се захванах с дела за телесни повреди. Половината ми клиенти бяха фалшиви. Фалшиви травми и фалшиви доктори, или пък истински травми, само че без застраховка.
— Значи защитата на лекари е крачка нагоре — мъдро установи Роджър Солсбъри.
— От трън, та на глог.
Отново същият озадачен поглед.
— Зарязах всичко и се лепнах при богатите дъртаци от „Хармън и Фокс“ — обясних аз. — Обикновено тия типове от кабинетите с дъбова ламперия и дебели килими не сядат на една маса с момче като мен. Страх ги е, че ще си окапя сакото, ако изобщо имам сако. В едно прекрасно утро обаче им хрумнало, че нямат кого да пратят в съда.
2
Сини очи (исп.). — Б. пр.