Бели нощи (Сантиментален роман)
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дамян Тодоров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Бели нощи (Сантиментален роман)». Краткое содержание книги:
— Наистина ли? Първо, моля ви да не ми стискате така ръцете; второ, заявявам ви, че аз днес дълго мислих за вас.
— Е, и какво измислихте?
— Какво измислих ли? Измислих, че всичко трябва да почне отново, защото в края на краищата аз реших днес, че още сте ми съвсем непознат, че вчера постъпих като дете, като момиченце, и, разбира се, излезе така, че за всичко е виновно доброто ми сърце, тоест аз се похвалих, както става винаги накрая, когато почнем да преценяваме своите постъпки. И за да поправя тази своя грешка, реших да разуча всичко за вас най-подробно. Но тъй като няма от кого да науча за вас, то вие сте длъжен сам да ми разкажете всичко, всичко от игла до конец. Е, какъв човек сте вие? По-скоро — хайде почвайте, разказвайте своята история.
— История! — извиках аз уплашен. — История! Но кой ви е казал, че аз имам своя история? Аз нямам история…
— Ами че как сте живели, щом нямате история — прекъсна ме тя, като се смееше.
— Съвсем без всякакви истории! Така си живеех, както казваме ние, сам със себе си, тоест съвсем сам — сам, напълно сам, — разбирате ли какво значи сам?
— Ама как сам? Тоест никога с никого не сте се срещали?
— О не, за срещане, срещам се, — но все пак съм сам.
— Добре де, нима не говорите с никого?
— Строго погледнато, с никого.
— Та кой сте вие, обяснете! Чакайте, досещам се: навярно и вие имате като мен баба. Тя е сляпа и ето цял живот вече никъде не ме пуска, така че аз почти съвсем отвикнах да говоря. А когато преди две години извърших една лудория, тя разбра, че не може да ме удържи, взе, че ме повика и забоде с карфица роклята ми за своята — и така си седим оттогава по цели дни: макар и сляпа, тя плете чорапи; а аз трябва да седя до нея, да шия или да й чета на глас книжка — такъв странен навик, — та ето две години вече съм така забодена…
— Ах, боже мой, какво нещастие! Не, разбира се, аз нямам такава баба.
— Че щом нямате, как може тогава да седите вкъщи!…
— Слушайте, нали искате да знаете какъв човек съм аз?
— Е, да, да!
— В истинския смисъл на думата?
— В най-истинския смисъл на думата!
— Добре тогава, аз съм един тип.
— Тип, тип! Какъв тип? — завика девойката, като се закиска така, сякаш цяла година не бе имала случай да се смее. — Та с вас било весело! Вижте: ето тук има пейка; да седнем! Тук никой не минава, никой няма да ни чуе и — хайде почвайте вашата история! Защото не можете да ме убедите, вие си имате история, само че се криете. Първо, какво е това тип?
— Тип ли? Типът — това е оригинал, това е един смешен човек! — отговорих и сам се закисках след нея с детски смях. — Това е един чешитски характер. Слушайте: знаете ли какво нещо е мечтател?
— Мечтател? Моля ви се, как да не знам! Аз самата съм мечтателка! Понякога седя до баба и какво ли не ми идва на ум. Та ето почнеш да мечтаеш и така се размислиш — та направо за китайския принц се женя… А пък понякога е и хубаво — да помечтае човек. Не, впрочем кой знае! Особено ако има и без това за какво да се мисли — добави девойката тоя път доста сериозно.
— Отлично! Щом веднъж сте се женили вече за китайския богдихан, тогава, значи, напълно ще ме разберете. Добре, слушайте… Но позволете: аз още не зная, как се казвате?
— Най-после! Много рано се сетихте!
— Ах, боже мой! Та мен и на ум не ми е дошло, мен и така ми беше хубаво…
— Настенка се казвам.
— Настенка — и толкова?
— Толкова! Та нима ви е малко, ненаситник такъв!
— Малко ли? Много, много, напротив, твърде много ми е, Настенка, добричко девойче, щом отведнъж станахте за мен Настенка!
— О-о-о! Хайде стига!
— Е добре, Настенка, чуйте сега една смешна история.
Седнах до нея, приех педантично сериозна поза и почнах като по книга:
— Има, Настенка, ако вие не знаете това, има в Петербург доста странни кътчета. До тия места сякаш не достига същото слънце, което свети за всички петербургски хора, а някакво друго, ново, сякаш поръчано за тия кътчета, и свети на всичко с друга, особена светлина. В тия кътчета, мила Настенка, се живее сякаш съвсем друг живот, неприличащ на оня, който кипи около нас, такъв, който може да съществува в незнайното царство през девет земи в десета, а не у нас, в нашето от сериозно по-сериозно време. Ето тоя живот е смесица от нещо чисто фантастично, пламенно-идеално и заедно с това (уви, Настенка!) мъгляво — прозаично и обикновено, да не кажем, до невероятност банално.