Далеч от очите, далеч от ума

Аманда не искаше и да знае. Изведнъж училището й се стори не чак толкова лоша идея.

Спомни си, че в стаята на Трейси видя раница, в забърза нагоре по стълбите. Бегъл поглед в чантата за потвърди наличието на учебници вътре, затова Аманда я метна на рамо, изтича долу и излезе навън.

Не беше трудно да намери спирката на училищния автобус, идващ насам по улицата, докато две деца чакаха на ъгъла. Тя не познаваше никое от тих и явно Трейси също не ги познаваше, защото нито едно не обърна внимание на пристигането й. И когато автобусът спря и вратите се отвориха точно пред Трейси, децата я избутаха настрана, за да се качат. „Колко грубо.“ Ала шофьорът бе още по-груб — след като момченцето пред нея изкачи стъпалата, той затвори вратите. Сякаш нея я нямаше там!

— Хей! — викна Аманда и затропа по вратата на автобуса. — Отвори!

Шофьорът изглеждаше малко изненадан, когато и тя се качи.

— Извинявай, не те видях — измърмори той.

Все още ядосана, тръгна между седалките и може би тъкмо заради това не видя как някой протегна крак. Препъна се. Просна се на пода и единственото, което й дойде на ум, бе: „Значи това бил животът на Трейси.“ Никой не понечи да й помогне да се изправи и момчето, заради което беше паднала, дори не си направи труда да й се извини. Е, поне никой не се смееше — най-вече защото никой не й обръщаше внимание. И докато се изправяше на крака, тя се замоли много скоро да се върне в собствения си живот. Докато пристъпваше към последните седалки в автобуса, Аманда реши, че първото нещо, което ще направи, щом стигне в училище, е да намери себе си. Може би това щеше да сложи край на преместването.

Още щом слезе от автобуса, се забърза към собственото си шкафче. И ето я, тя беше там, суетеше се с кода на катинарчето и си бъбреше с Бритни, чието шкафче бе до нейното. И преди беше виждала себе си през очите на друг човек. Винаги беше много причудливо, но и много интересно.

Изглеждаше добре. Раираната пола си отиваше с гамашите — когато за пръв път бе видяла съчетанието, не беше напълно уверена, че щяха да си подхождат. Но ботите до глезените не й харесаха и следващия път щеше да си обуе ниски обувки тип пантофки.

— Аманда? — промълви.

Момичето се извърна и Аманда-Трейси веднага разпозна собственото си изражение, а то бе точно такова, каквото можеше да се очаква при всеки опит на Трейси Девън да я заговори.

— Какво?

Аманда-Трейси въобще не знаеше какво да отвърне. Беше се надявала, че дори самото изправяне лице в лице ще я върне в тялото й.

— Ъ-ъ-ъм… просто исках да ти кажа „здрасти“.

Другата-Аманда я зяпна изумено. Сетне се обърна към Бритни, извъртя очи и каза:

— Хайде да тръгваме.

Аманда-Трейси се разочарова, но се почувства и облекчена. Онова определено бе неподправеното поведение на Аманда. Както и беше очаквала — двете с Трейси не си бяха разменили телата, ала си беше хубаво да получи доказателство. Сега нямаше нужда да се тревожи, че Трейси може да говори глупости, да се държи смотано или по някакъв друг начин да развали репутацията й.