Проклятието над Прогонващия духове
- Автор: Дилейни Джозеф
- Серия: Хрониките Уордстоун #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: intense
- ISBN: 978-954-783-214-5
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Проклятието над Прогонващия духове». Краткое содержание книги:
Том Уорд се завръща в ново зловещо приключение, от което ще настръхнете... Сърцата дори на най-безстрашните читателеи ще заблъскат в гърдите. С удоволствие ще потънете в тази страховита история.
Прогонващия духове и неговият чирак, Томас Уорд, се борят с мрака. Избавят графството от вещици, призраци и богърти. Сега имат някои недовършени дела в Прийстаун. Дълбоко в катакомбите на катедралата дебне създание, което Прогонващия духове така и не е успял да победи; сила, толкова зла, че цялото графство е заплашено да бъде покварено от него. Изчадието!
Докато Томас и Прогонващия духове се готвят за битката на живота си, става ясно, че Изчадието не е единственият им враг. Инквизиторът е пристигнал, търсейки онези, които си имат работа с мрака, за да ги хвърли в тъмница - или по-лошо...
Може ли Томас да победи Изчадието сам? Виновна ли е приятелката му Алис в магьосничество? И ще успее ли Прогонващия духове да избяга от катакомбите на Инквизитора?
С надвиснали върби, които ние в Графството наричаме „повет“, кръстопътят беше мрачно място дори по пладне и винаги ме изнервяше. Първо, човек никога не знаеше кой може да го чака там; освен това, чакащите почти винаги носеха лоши новини, защото тъкмо затова бяха дошли. Имаха нужда от помощта на Прогонващия духове.
Този път там чакаше едно момче. Носеше големи миньорски ботуши, а ноктите му бяха мръсни. На вид още по-нервен, отколкото се чувствах аз, той заразправя историята си толкова бързо, че не смогнах да го разбера и трябваше да го помоля да повтори разказа си. Когато си тръгна, аз се отправих обратно към къщата.
Не вървях бавно и лениво; тичах.
Прогонващия духове стоеше до пейката с наведена глава. Когато се приближих, той вдигна поглед и на лицето му се изписа тъжно изражение. Някак се досетих, че знае какво ще кажа, по въпреки това му разказах.
- Лоши новини от Хоршоу - казах, опитвайки се да си поема дъх. -Съжалявам, но става дума за брат ви. Докторът не могъл да го спаси. Умрял вчера сутринта точно преди зазоряване. Погребението е в петък сутринта.
Прогонващия духове отрони дълга, дълбока въздишка и не проговори няколко минути. Не знаех какво да кажа, така че просто си мълчах. Трудно беше да се предположи какво чувства той. Тъй като не си бяха говорили с години, едва ли са били толкова близки, но свещеникът все пак бе негов брат и той сигурно бе имал някакви щастливи спомени за него -може би от времето преди да се скарат или когато са били деца.
Най-после Прогонващия духове въздъхна отново и след това проговори.
- Хайде, момче. Може да подраним с вечерята.
Ядохме мълчаливо. Прогонващия духове чоплеше храната си и аз се зачудих дали защото бе получил лоши новини за брат си, или защото все още не си беше възвърнал апетита след боледуването. Обикновено казваше по няколко думи, дори и само да ме попита как е храната. Това си беше почти ритуал, защото трябваше постоянно да хвалим домашния бо-гърт на Прогонващия духове, който приготвяше всички яденета, или той почваше да се цупи. Похвалите по време на вечеря бяха много важни, иначе на другата сутрин беконът щеше да е препържен.
- Това блюдо с месо и зеленчуци наистина си го бива - продумах най-сетне. - Не помня кога за последно съм опитвал толкова вкусно нещо.
През повечето време богъртът беше невидим, но понякога приемаше формата на едра рижа котка; ако беше истински доволен, се потъркваше в краката ми под кухненската маса. Този път нямаше дори слабо мъркане.
Или не бях прозвучал особено убедително, или богъртът си мълчеше заради лошите новини.
Прогонващия духове внезапно избута чинията си и се почеса по брадата с лявата ръка.
- Отиваме в Прийстаун2 - рече той изведнъж. - Тръгваме утре на ранина.
Прийстаун? Не можех да повярвам на това, което чувах. Прогонващия духове бягаше от това място като от чума и веднъж ми беше казал, че кракът му никога нямало да стъпи в пределите на града. Не беше обяснил причината, а аз никога не бях питал, защото винаги беше ясно кога той не желае да обяснява нещо. Но когато бяхме съвсем близо до крайбрежието и трябваше да пресечем река Рибъл, омразата на Прогонващия духове към града се беше оказала истински проблем. Вместо да използваме моста в Прийстаун, се бе наложило да навлезем на цели мили във вътрешността на сушата до следващия, за да се махнем оттам.
- Защо? - попитах с глас, съвсем малко по-силен от шепот, чудейки се дали това, което казвах, може да го ядоса. - Мислех си, че може би отиваме в Хоршоу, за погребението.
- Наистина отиваме на погребението, момче - каза Прогонващия духове с много спокоен и търпелив глас. - Глупавият ми брат само работеше в Хоршоу, но беше свещеник: когато в графството умре свещеник, отнасят тялото му в Прийстаун и провеждат погребална служба в голямата катедрала там, преди да положат костите му в черковния двор.
Така че отиваме там да поднесем последните си почитания. Но това не е единствената причина. Имам недовършена работа в онзи забравен от Бога град. Вземи си тефтера, момче. Обърни на чиста страница и запиши следното заглавие...
Не бях довършил месото и зеленчуците си, но веднага направих как-вото поиска. Когато каза „недовършена работа“, разбрах, че има предвид работа, с каквато се занимават Прогонващите духове, затова извадих шишенцето с мастило от джоба си и го сложих на масата до чинията.
Нещо прищрака в ума ми.
2
Прийстаун (на англ. Priesttown) - Градът на свещениците - Б. пр.