Миг преди никога

— Къде отиде? — крещи тя в ухото ми. — Боже господи, Кам, ти просто изчезна, щях да се побъркам, Деймън също го нямаше известно време, после се появи, по едно време видях Блейк с окървавено лице и тогава наистина започнах да разбирам за какво говореше ти, когато каза, че Деймън се е вкиснал... — най — после тя си пое дъх. — Продължих да го питам какво съм направила и да не би да е заради миналата седмица в ресторанта, но той просто не ми отговори и каза, че е време да си вървим и аз.

— Натали — прекъсвам я аз. Завива ми се свят от изстрелваните едно след друго изречения. — Успокой се за малко, става ли?

Отхвърлям одеялото от себе си и ставам от леглото с все още долепен до ухото мобифон. Знам, че трябва да й го кажа, да й разкажа какво направи Деймън. Длъжна съм. По — късно тя не само че никога няма да ми прости, когато научи, но и аз никога няма да си простя. Ако ще слагаме край на приятелството ни, искам тя да ми го каже. Но не по телефона. Разговорът задължително трябва да е очи в очи.

— Можеш ли да дойдеш да пием по кафе след един час?

Мълчание.

— Ами, да, разбира се. Сигурна ли си, че си добре? Толкова се притесних. Помислих си, че са те отвлекли или нещо подобно.

— Натали, да, аз. — — определено не съм добре — всъщност добре съм. Както и да е. — Просто ела да се видим след час и те моля да си сама.

— Деймън си седи вкъщи, не излиза — казва тя и по гласа й усещам, че се хили. — Момиче, снощи той прави такива работи с мен, на каквито не съм подозирала, че е способен.

Думите й ме карат да потреперя. Те са като крещящи срещу мен същества от другия край на линията, но аз трябва да се преструвам, че са само думи.

— Казвам ти, и през ум не ми минаваше за секс, докато не разбрах, че си добре. Не отговаряше на мобифона си и затова се обадих на майка ти някъде около три часа и тя каза, че спиш в леглото си. Въпреки това бях много разтревожена, защото ти просто изчезна и.

— След един час — прекъсвам я аз, преди да се впусне по друга тангента. Приключваме разговора и първото нещо, което правя, е да проверя пропуснатите повиквания в мобилния си телефон. Бяха шест от Натали, но другите девет бяха от Деймън. Обаче в гласовата поща бяха останали само тези от Натали. Предполагам, че Деймън не е искал да остави след себе си уличаващи доказателства. Не че ми бяха нужни. С Натали бяхме най — добри приятелки, откакто тази кучка открадна страхотната ми кадифена кукла Барби, когато беше останала да преспи у дома.

Въртя се неспокойно на мястото си, когато тя се появява и изпива почти половината от кафето ми с мляко. После се тръшва в празния стол. Ще ми се да не е толкова усмихната, това прави задачата ми още по— трудна.

— Изглеждаш ужасно, Кам.

— Знам.

Тя премигва изумена.

— Какво става? След отегчения ти поглед не чух саркастичното ти „благодаря"?

— Моля те, престани да се усмихваш, Нат. Умолявам те, поне веднъж приеми на сериозно странното ми, лишено от усмивки държание и ме погледни със сериозно лице. — Разбира се, тя не го прави.

— Виж какво, ще карам направо, става ли?