Миг преди никога

— Запознавала си се с Роджър, нали?

— Да, запознавала съм се с Роджър.

Всъщност не съм, или може би пък съм, но бъркам името му с тези на петимата мъже, с които е излизала през последния месец.

Включила се е в някаква странна система за бързи запознанства и със сигурност преминава с голяма скорост през всичките тези мъже, така че според мен разбира думата „бързи" в буквалния смисъл.

— Той е симпатичен мъж. Това е третата ми среща с него.

Пресилено се усмихвам. Искам майка ми да е щастлива, дори ако ще трябва да се омъжи отново, а това ме плаши до смърт. Обичам баща си. Аз съм малкото момиченце на татко, обаче това, което той стори на майка ми, е непростимо. От развода преди четири месеца майка ми се превърна в тази странна жена, която вече познавам само наполовина. Тя като че ли е бръкнала в едно чекмедже, което е стояло заключено в продължение на тридесет години, и е извадила оттам личността, която е била, преди да срещне баща ми и да роди мен и брат ми Коул. Само че тази личност вече не й подхожда, макар всеки ден да прави какво ли не, за да я носи.

— Той вече говори да ме заведе на круиз — дори само при мисълта за това лицето й грейва.

Затварям капака на лаптопа си.

— Не мислиш ли, че само след три срещи е малко рано за круиз?

Тя свива устои и не се съгласява с намека.

— Не, бебчо, напълно в реда на нещата е. Той има много пари, така че за него е нещо съвсем обикновено, като да ме заведе на вечеря.

Поглеждам встрани и отхапвам от сандвича, който съм си приготвила, макар изобщо да не съм гладна.

Майка ми снове насам — натам из кухнята и се преструва, че чисти. Обикновено ползва чистачка, която идва всяка сряда, но когато ще се отбива някой мъж, тя си мисли, че прокарването на кърпата за чинии по бар плота и напръскването на къщата с освежител е чистене.

— Не забравяй за събота — казва тя и започва да пълни миялната машина, което ме изненадва.

— Да, мамо, знам — въздъхвам и поклащам глава — макар че може би този път ще пропусна.

Тя се изправя и гледа право в мен.

— Бебчо, ти обеща, че ще дойдеш — казва отчаяна и започва нервно да барабани с пръсти по бар плота. — Знаеш, че не обичам да влизам в онзи затвор сама.

— Това е просто затвор, мамо — небрежно събирам няколко трохи хляб и ги пускам в чинията. — Те нямат достъп до теб, заключени са като Коул. А и сами са си виновни.

Майка ми свежда очи и усещам как в стомаха ми се заформя огромна, изгаряща ме топка.

Въздъхвам дълбоко.

— Съжалявам, не исках да кажа това.

Точно това исках да кажа, но не така гласно, и то на нея, защото й ставаше мъчно, когато заговорех за по — големия ми брат Коул и петгодишната му присъда за това, че беше убил човек, докато беше карал кола пиян. Стана само шест месеца, след като Иън загина при автомобилна катастрофа. Имам усещането, че губя всички...