Миг преди никога

Нямах ни най — малка представа, че депресията е сериозна болест. Онези момичета в училище и идея си нямаха какво означава да си депресиран. Тук не става дума само за тъга.

Всъщност тъгата няма нищо общо. Депресията е болка в най — чиста форма и аз бих направила всичко, за да мога отново да почувствам някаква емоция. Каквато и да е. Болката боли, но при болка, която е толкова силна, че може повече да не усещаш нищо, точно тогава започваш да се чувстваш така, като че ли ще полудееш. Много се тревожа, когато си давам сметка, че за последен път плаках в онзи ден в училище, когато научих, че Иън е загинал в автомобилна катастрофа. Плаках в прегръдките на Деймън. Точно пък в неговите.

Обаче това беше последният път, в който пролях сълза, а то беше преди малко повече от година. След това престанах да плача. Нито при развода на родителите ми, нито когато беше осъден Коул, нито когато Деймън показа истинското си лице, нито когато Натали ми заби нож в гърба. Продължавам да си мисля, че ще дойде ден, когато нещо в мен ще се пречупи и ще си изплача очите с лице, заровено във възглавницата. Ще започна да драйфам от толкова много плач. Обаче този ден така и не идва и аз продължавам да не чувствам нищо. С изключение на усещането, че трябва да се освободя от всичко. Този неудържим сигнал от подсъзнанието ми, макар и твърде неясен, ме принуди да му се подчиня. Не знам защо. Не мога да го обясня, но той е там и не мога да престана да се вслушвам в него.

Прекарах по — голямата част от нощта на автогарата. Седях там и чаках онова нещо да ми подскаже какво да правя. После отидох при гишето.

— Мога ли да ви помогна? — попита равнодушно жената.

Замислих се за миг и казах: — Отивам да видя сестра си в Айдахо, защото току — що роди.

Тя ме погледна смутено. Признавам, че и аз се смутих.

Нямам сестра и никога не съм била в Айдахо, но това беше първата лъжа, която ми дойде наум. Жената ядеше печени картофи. Виждаха се зад бюрото, потопени в купа със заквасена сметана. Така че съвсем естествено Айдахо* беше първият щат, който ми дойде наум. Всъщност нямаше значение къде ще избера да отида, защото ми беше все едно. Реших, когато пристигна в Айдахо, да си купя билет за някъде другаде. Може би за Калифорния. Или за Вашингтон. А може и да се отправя на юг и да видя какво представлява Тексас. Винаги съм си го представяла като гигантски равнинен пейзаж с крайпътни барове и каубойски шапки, а хората в него като някакви злобни гадняри или нещо от сорта. Може би ще ме наритат здравата с каубойските си ботуши. Няма да го усетя. Вече не чувствам нищо, нали не сте забравили ?