Миг преди никога

— Какво си направила? — питам аз и я обръщам с лице към мен.

— Какво искаш да кажеш с това какво съм направила?

Тя дори не ми обръща внимание. Вместо това тялото й се движи едва забележимо в такт с музиката.

— Нат, сериозно те питам — най — после спира и гледа право в мен, търсейки отговорите, — за да ядосаш Деймън? — подсказвам й аз. — Беше в настроение, когато дойдохме тук.

Тя хвърля за миг поглед към Деймън, който е застанат при бара и отпива от питието си, а после ме поглежда с недоумение.

— Нищо не съм направила... — вдигна нагоре очи, за да изглежда замислена, опитвайки се да си припомни какво може да е казала или сторила.

После слага ръце на хълбоците.

— Какво те кара да мислиш, че е ядосан?

— Ами гледа с онзи негов поглед — казвам аз и поглеждам обратно към него и Блейк. — Мразя, когато двамата се карате, особено пък когато трябва да прекарвам вечерта с вас, а вие се връщате отново и отново към някаква глупост, случила се преди година.

Обърканото изражение на Натали изведнъж се сменя с дяволита усмивка.

— Аха, мисля, че ти си една параноичка, и може би се опитваш да отвлечеш вниманието ми, за да не кажа нещо за теб и Блейк.

Поглежда ме със закачливия си поглед, който ме вбесява.

Вдигам нагоре очи.

— Няма нищо между мен и Блейк, просто разговаряхме.

— Разговорът е първата стъпка. Това, че му се усмихваш, е следващата — продължава да ме гледа закачливо, — а аз съвсем ясно те видях, когато идвах насам.

Тя скръства ръце и пъчи напред бедрото си.