Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Споменах ти, че след затвора от някогашното конте не бе останал и помен. Нарочно ли го правеше за пред хората, пак от това чувство за временно пребиваване ли — само мога да гадая за неговата небрежност. Аз самият не обръщам много внимание на мъжките дрехи. При Парашкевов обаче биеше на очи. Не че ходеше парцалосан или съвсем в лекета. Ама преди да хлътне, изглежда, доста по-пълен е бил. А си износва старото, какво да прави. И това се виждаше най-напред — че облеклото му е надянато като на колец. Широко, развлачено, раздърпано — сякаш кучета са го гонили. По студовете ходеше с едно черно палто — двама души да влязат в него. И през кръста, да не се мандахерца, пристегнато с кожен колан. Никой не се носеше тъй. Е, да кажем, могъл е да иде на шивач, да му постесни дрешките. Ама не — нехаен та нехаен, все едно му е какво облича. Хайде да не ти описвам останалото — главата обаче не мога да пропусна. С нея най стряскаше.

На темето косата му беше окапала, но по сколуфите и врата я беше пуснал — сива, остра като конска грива, кажи-речи до раменете му стигаше. Само поповете ходеха тъй. И зиме-лете — бомбе нахлупил. Сиво ли е било на цвят, зелено ли — не можеш разбра. Избеляло, мокрено, сушено — гънката отгоре му се беше изправила, периферията — кльопнала, по-скоро не бомбе, а на дервишки каук приличаше. По средата на лицето стърчи нос дълъг и остър, устни — тънки и свити, очи — жълтеникави, пък и все брадясал ходеше, веднъж в неделята вади самобръсначката. Зърне ли го минувач по улиците, спира очи да го огледа. Вярвай ми — бабичките плашеха децата с него. От простотия. Въобще представа си нямаха какъв е, че от даскалите е по̀ учен. Прякор му бяха лепнали — Дерогъзника. Само заради външния вид. И съм чувал някой бабишкер да казва: „Изяж си, Иванчо, филийката, че ще те дам на Дерогъзника!“ Какво значи дерогъзник ли? Ами че много просто — лош човек, дето гъза ти ще съдере от бой. Ей такава дивотия…

Как обаче при това положение нашите да не роптаят, че ходим в дома му. Ние ли сме се изпуснали, по друг начин ли са усетили — не помня, но най-напред се възпротивиха родителите на Михалис. Не съм ти казвал нищо за тях, защото не си ме питал, а и лаф не е ставало. Бай Ставраки, бащата на Михалис, въртеше търговийка, на дребно. Имаше дюкянче под стаите за живеене, малко на площ, но доста неща се намираха вътре. Най-много — ядки. Фъстъци, лешници, семки и страгали, леблебия и шамфъстък — едни захаросани, други със сол печени, портокали и мандарини си изписваше от Гърция, рошкови, сушен октопод продаваше, зехтинец, шарлан от орехи… В такова дюкянче капе, капе — децата все търчат натам с някоя пара в ръката. Майката пече тавите, бащата продава — всички се издържаха от това. И две сестрички имаше Михалис, по-малки от него.

Та бай Ставраки — строг човек, рекъл и отсекъл пред Михалис: