Никога не казвай никога
- Автор: Shepard Sara
- Серия: Lying Game #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ергон
- ISBN: 978-954-9625-81-3
- Переводчик: Мирела Стефанова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Никога не казвай никога». Краткое содержание книги:
Оскар Уайлд
Прекрасният ми живот е бил лъжа.
Вече не мога да направя нищо, за да открия истината.
До неотдавна имах всичко, за което може да мечтае едно момиче: забавни приятели, страхотно гадже, любящо семейство. Но никой от тях не знае, че ме няма — че съм мъртва. За да разкрие убийството ми, моята отдавна изгубена сестра-близначка Ема зае моето място. Тя спи в моята стая, облича моите дрехи и нарича родителите ми мамо и татко.
А моят убиец я наблюдава — следи всяко нейно движение.
Спомням си твърде малко от своя живот — само смътни картини, случайни проблясъци, неясен полъх от отвъд. Всичко, което е по силите ми сега е само да следвам Ема в опитите й да разкрие загадката на моето изчезване. Но колкото по-дълбоко копае тя, толкова повече заподозрени изскачат от мрака. Излиза, че аз и моите приятели сме играли опасни игрички — игри, които съсипват човешки съдби. Всеки би могъл да търси отмъщение… всеки би могъл да иска аз — а сега и Ема — да платим с живота си.
От Сара Шепард, автор на бестселър №1 в класацията на Ню Йорк Таймс — „Малки сладки лъжкини“. Една приковаваща нова серия за тайни, лъжи и убийствени намерения — ИГРА НА ЛЪЖИ.
Лоръл отново млъкна. След часа по грънчарство тя се държеше много студено; обърна й гръб, когато Ема я повика за партньор за тенис и равнодушно сви рамене, когато Ема предложи да се отбият в „Джамба джус“ на път за вкъщи. Де да знаеше вълшебните думички, които щяха да накарат Лоръл да се разкрие пред нея — но светът на роднинските взаимоотношения беше нещо, в което тя нямаше кой знае какъв опит. Вярно, че бе имала приемни роднини, но тези отношения рядко приключваха добре.
Не че и моите с Лоръл бяха цветущи. От години бяхме доста дистанцирани. Имах проблясъци от времето, когато бяхме доста по-малки — двете заедно, хванати за ръце на въртележката на панаира, двете заедно шпионираме гостите на приема, даван от родителите ни, но междувременно нещо се беше случило между нас.
След като подминаха три големи къщи — в дворовете на две от тях градинари поливаха мескитови дървета, — Лоръл отби в алеята към къщата на Мърсърови.
— Мамка му — изруга тя под носа си.
Ема проследи погледа й. На пейката от ковано желязо до входната врата, седеше Гарет. Все още беше с тениската и бутонките от тренировката по футбол. Две кални наколенки се мъдреха на коленете му, а в ръцете си държеше колоездачна каска.
Ема излезе от колата и затръшна вратата.
— З-здрасти — рече колебливо тя, вперила поглед в лицето му. Ъглите на розовите му устни се изкривиха надолу. Меките му кафяви очи проблеснаха. Русата му коса бе мокра от пот. Седеше напрегнато на самия ръб на пейката, като готова за нападение котка.
Лоръл тръгна след нея по алеята, махна с ръка на Гарет и влезе в къщата.
Ема бавно се изкачи по стълбите и застана на безопасно разстояние от него.
— Как си? — попита тя едва чуто.
Гарет изръмжа грозно.
— Как мислиш, че съм?
В предния двор се включиха автоматичните пръскачки и започнаха да поливат растенията. В далечината се разнесе бръмчене на косачка. Ема въздъхна.
— Много съжалявам, наистина.
— Така ли? — Гарет стисна каската с големите си ръце. — Толкова съжаляваш, че дори не отвръщаш на обажданията ми? Толкова съжаляваш, че дори не смееше да ме погледнеш?
Ема погледна към мощните му гърди, мускулести крака и едва набола брада. Разбираше много добре, какво е намерила в него Сътън, и сърцето й се сви от болка, че той не знае истината.
— Съжалявам. — Думите заседнаха в гърлото й. — Лятото беше наистина странно. — Меко казано.
— Странно, в смисъл, че си срещнала някой друг? — Гарет стисна юмруци и мускулите на ръцете му изпъкнаха.
— Не! — Ема сепнато отстъпи назад, като едва не се блъсна във вятърните камбанки, които госпожа Мърсър беше окачила на стряхата.
Гарет избърса длани в тениската си.
— Господи. Миналия месец страшно си падаше по мен. Защо изведнъж така ме намрази? За това ли ме предупреждаваха всички? Такава ли е типичната Сътън Мърсър?
Типичната Сътън. Думите отекнаха болезнено в ушите ми; това бе рефренът, който бях чувала толкова пъти през последните няколко седмици. От своята нова перспектива започнах да осъзнавам, колко зле съм се държала с хората.
— Не те мразя — възрази Ема. — Просто…
— Знаеш ли какво? Не ми пука. — Гарет се плесна по бедрата и се изправи. — Край с нас. Не ти искам извиненията. Повече няма да ти се връзвам на номерата. По същия начин постъпи и с Теър. Трябваше да го очаквам.
Ема отстъпи назад долавяйки горчивината в гласа на Гарет при споменаването на брата на Мадлин.
Теър. При звука на това име в съзнанието ми проблеснаха ясните му, зелени очи, високи скули и разрошена тъмна коса. След това се появи още една сцена: ние двамата стоим в училищния двор. По лицето ми текат сълзи, а Теър ми говори настоятелно, сякаш се опитва да ме накара да разбера нещо. Но споменът бързо се разпадна.
Ема се опита да си възвърне гласа.
— Не съм сигурна, какво си мислиш, че…
— Искам си обратно моята „GTA“ — прекъсна я Гарет и се извърна към безупречната поляна на Мърсърови. Един черен лабрадор вдигна крак край ясеновото дърво. — Дискът е в плейстейшъна ти.
— Ще го потърся — избъбри Ема.
— Предполагам, че и това няма да ми трябва. — Гарет измъкна един дълъг, тесен билет от раницата си. На него с разтичащи се букви беше написано: Годишен бал Хелоуин. Той го метна към нея, след което се приближи, докато телата им почти се докоснаха. Целият трепереше от напрежение. Ема затаи дъх, осъзнавайки, че няма представа какво ще бъде следващото му действие.