Никога не казвай никога

Звънецът иззвъня и момичетата наставаха от колелата. Ема отиде до умивалника и протегна ръце под струята хладна вода, за да отмие глината. Докато се бършеше, телефонът на Сътън, който лежеше в чантата й, отново звънна. Ема изпъшка и го извади. Нима Габи и Лили пращаха нов есемес?

Но се оказа имейл съобщение от собствения акаунт на Ема, който беше заредила в телефона на Сътън. „От Алекс“ — гласеше подателят. — „Мисля си за теб! Обади се, когато можеш. С нетърпение чакам да поговорим! Целувки“. Ема стисна айфона, чудейки се какво да отговори. От дни не беше писала на Алекс, единствената друга личност, освен Итън, която знаеше за пътуването й до Аризона. Но при нея Ема си беше спестила истината: Алекс все още си мислеше, че Сътън е жива и е посрещнала Ема. Понякога сутрин, след като се събудеше, Ема се опитваше да си представи какъв би бил животът й, ако това наистина се беше случило и всички изминали събития и заплахи са били просто сън. Тя дори започна нов раздел в дневника си, озаглавен „Какво бихме правили двете със Сътън, ако тя беше тук“. Тя би могла да покаже на сестра си как да прави френски понички, нещо, което беше научила, докато работеше в едно заведение след училище. Сътън щеше да я научи как да си подвива миглите, което Ема така и не успя да усъвършенства. И може би щяха да си разменят местата на училище, да посещават различни часове, да се представят една за друга. Не защото трябваше, а защото искаха.

Изведнъж Ема изпита натрапчивото усещане, че някой я наблюдава. Тя рязко се обърна и установи, че в кабинета по приложни изкуства вече няма никой. Но от коридора в нея се взираха два чифта очи. Това бяха Габи и Лили, близначките Туитър. Щом усетиха, че Ема ги е забелязала, те се подсмихнаха, приближиха главите си и зашушукаха. Ема потрепна.