Свидетелят от влака
- Автор: Харви Майкъл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Свидетелят от влака». Краткое содержание книги:
Очевидно изпълнил ролята си, заместник-директорът се облегна назад и зачака. Някаква жена на отсрещната страна на масата се покашля. Беше около трийсет и пет-четирийсетгодишна, с напрегнат поглед и стиснати устни, които биха били донякъде привлекателни, ако не изразяваха перманентно неодобрение. Нищо ново под слънцето. Умора от безброй сблъсъци с мъже в една мъжка професия.
— Мистър Кели, казвам се Катрин Лосън. Аз ръководя разследването.
Лосън имаше дълги, изящни ръце, които държеше сплетени на масата, докато говореше. По пръстите й нямаше никакви украшения освен един златен пръстен с черен камък, също с логото на ФБР. Явно защото не носеше ръкавели.
— Бихте ли ми казали дали случайно не разпознахте мъжа в уличката? — попита тя.
— Както посочих в показанията си, той беше със скиорска маска — отвърнах аз.
— А по гласа?
Поклатих глава.
— Звучеше като на млад мъж. Доста силен физически, видимо в добра форма.
Лосън погледна бележките си.
— Попитал ви е дали сте готов да умрете?
— Точно така.
— Имате ли представа защо го е направил?
Вдигнах рамене.
— Допускам, че просто е искал да завърже разговор.
Лосън повдигна вежди и сякаш неволно потърси погледа на шефа си. Рудолф внимателно следеше разговора, но не се намеси.
— А кое ви кара да допускате това?
Последният въпрос бе зададен от един чернокож мъж с бели кичури от двете страни на плешивото теме и добре поддържана козя брадичка, който седеше в другия край на масата, извърнал стола си така, че да гледа към стената.
— Това е д-р Джеймс Съпъл — каза Лосън. — Работи в Отдела по психологическо профилиране в Куонтико.
Аз кимнах, но д-р Съпъл упорито съзерцаваше стената. Майната му, рекох си. И на него, и на психологическото му профилиране.
— Във всеки случай не ме застреля — казах аз. — Какво друго да допускам?
Съпъл се извърна едва-едва на стола си. По ъгълчето на устните му сякаш пробяга усмивка.
— Значи, заподозреният си е играл с вас?
— Искате да кажете заподозрените — отвърнах аз.
Съпъл се поизправи на стола.
— Моля?
— Множествено число — казах аз. — В уличката бяха двама. Не едновременно, но бяха двама. — След което им изложих теорията, която бяхме разработили с Родригес.
Съпъл поклати шава и погледна към Рудолф.
— Неубедително.
— Защо? — попита заместник-директорът.
— Един такъв убиец почти винаги действа сам. — Докато говореше, Съпъл свали очилата от носа си и започна да ги бърше с кърпичка. — Знам, ще ми напомните за вашингтонския снайперист. Но тогава фактите бяха съвсем различни. Уникални. Мъж и дете. Учител и ученик. Изключение, а не правило. Казвам ви, че тоя тип почти сигурно действа без съучастник.
Ако не ми бяха взели пистолета на входа, може би щях да застрелям профайлъра на място, както си седеше. Вместо това отпих от блудкавото кафе в чашата си и се опитах да мисля.
— Приблизително колко време продължи телефонният разговор, който сте провели, мистър Кели?
— По-малко от минута.
— А гласът по телефона същият ли беше като онзи на уличката?
— Гласът по телефона беше преправен. Електронно модулиран. Онзи сигурно е включил някакво устройство към апарата си.
— А защо според вас му е било необходимо това? — Съпъл отново се намеси в разговора, колкото да заложи сиренцето, и сега чакаше капанът да щракне. Майната му, иска да залага капани и да чака да щракнат.
— Нямам представа — отвърнах аз. — Защо ли?
— След като веднъж сте чули гласа му на уличката, той е искал да се подсигури, че няма да го познаете, особено ако сте имали възможност да го запишете.
— Позволете да отгатна — казах аз. — С това подкрепяте теорията си за самотния убиец?
— Фактите говорят сами за себе си, мистър Кели.
— А, така ли? Аз пък се питам: след като ми е позволил веднъж да чуя гласа му, защо ще си прави труда да го преправя втория път? И кое го е карало да си мисли, че телефонът е бил подготвен да записва разговор, който аз изобщо не съм очаквал?
Лосън отново се намеси: