Мансардата на бляновете
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542824800
- Переводчик: Екатерина Войнова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мансардата на бляновете». Краткое содержание книги:
„Мансардата на бляновете“ е една история за пътя от преходната страст към вечната и истинска любов, за конфликта между разума и чувствата, за смисъла на изкуството и копнежа по вечността. Тази книга представлява опитът на младия Ремарк да опише с думи онова, което Фриц Шрам нарича „великото То“ – неразрешимата загадка на живота, дълбоката и вечна хармония, която носи спасение и покой, без да дава отговори, като освобождава човека от нуждата да търси отговори.
„Мансардата на бляновете“ е първият роман на Ерих Мария Ремарк, като в него читателите могат да прочетат и множество стихове, написани от все още експериментиращия и търсещ своя стил и глас творец. Той започва да пише романа още на 16-годишна възраст и го издава през 1920 г.
— И вие сте го постигнали?
— Може би, макар това да не може да се нарече искрящ, радостен мир. По-скоро това е донякъде меланхолично, виолетово удовлетворение… Но това е мир…
— Кога се достига?
— След като човек намери себе си.
— Най-трудното в света.
Тя кимна.
— Затова трябва да останеш верен на себе си.
— Когато намериш себе си, оставаш верен на себе си.
— Затова трябва човек да стане отшелник. Но нима е възможно, ако живееш в обществото?
— Да станеш такъв истински отшелник не можеш. Трябва да добиеш свой тон, своя мелодия… да познаеш себе си и тогава вече всичко става много просто.
— Но в обществото такива не намираме. Онези, които срещаме там, са остроумни и изтънчени, добре възпитани — но и те са хора.
— Нима всичко е тъй лошо? Трябва само да положим малко старание. Невинаги се оказват такива най-интересните и привличащите внимание…
Тя го погледна замислена.
— Вие сте тъй своеобразен, господин Шрам.
— Откога дамите казват комплименти?
— Това не е комплимент. Ако аз бях по-млада, бих пожелала да спечеля във ваше лице приятел. Тогава може би много неща биха се наредили иначе.
— Аз обичам — в това се крие всичко.
— Обичате?
— Но не в този смисъл на думата, както обикновено се мисли. Аз обичам всичко: природата, хората, дърветата, облаците, страданието, смъртта, с една дума обичам живота! В своята любов съм оптимист!
— И не ви се е паднало да преживеете разочарование?
— Как не!
— И все пак?
— И все пак, без да се гледа на всичко…
— Странно…
Фриц поднесе на своята гостенка сребърната кошничка с тъмночервени вишни.
— Вие не играете ли тази вечер в операта?
— Играя утре. И затова помислих за вас и дойдох…
Тя извади от джоба си програма и му я подаде.
Той прочете полугласно:
— „Бохеми“ от Пучини. Мими — Лана Райнер.
— Да, аз ще пея партията на бедната нещастна Мими. И през време на генералната репетиция не можах мислено да се отделя от вас, от вашата мансарда на бляновете. Нашите артисти вече не са бохеми. Те са добре възпитани, твърде коректни и много порядъчни…
— Вие утре играете в „Бохеми“ — мечтателно каза Фриц. — Отдавна не съм слушал тази опера — тя твърде много вълнуваше сърцето ми. В нея е представена родствена съдба.
И той посочи портрета на стената.
— Но утре ще дойда да слушам операта…
— Радвам се. Може би ще се съгласите да ми кажете после нещо за спектакъла?
— Кога ще ми позволите да направя това?
— Същата вечер!
— Но вие сигурно ще бъдете поканена някъде?
— Да. И дори цялото наше мъжко общество.
— В такъв случай…
— Ето, именно затова! Тези нови хора ми са противни. Искам да чуя мнението на приятел — да ласкае може всеки. И целта е винаги много прозрачна и егоистична. Аз не търпя това. — Тя стана. — И така, в десет часа при изходи за артистите.
Фриц се докосна до ръката й.
— Благодаря ви.
Тя го обгърна със странен поглед.
После се запъти към вратата. Той осветяваше пътя й.
Лампата хвърляше върху перилата и стълбите фантастични сенки.
Фриц поседя още един час… Не четеше, размишляваше за своеобразието на човешката природа. Трепваше при мисълта за това колко неща в живота са случайни и призрачни.
Човешкият живот… изменчив и неверен като подухването на ветрец, като неясен сън призори… дошъл неизвестно откъде и стремящ се неизвестно накъде.
Лампата мирно осветяваше портрета на стената. И портретът се усмихваше…
Четвърта глава
Пролетното слънце заливаше с топла светлина гаровата градинка. Пред широкия портал се виеха ластовички и с песни, не обръщайки внимание на шума от гарата, лепяха своето гнездо.
Елсбет вървеше бавно по перона. Влакът току-що пристигна и поток от хора нахлу към гарата. Тя се спря. И в същия момент почувства, че някой я гледа. Гледаха я две сиви живи очи — тя видя пред себе си смугло, загоряло лице. След това долови стройните очертания на фигурата, облечена в сив пътнически костюм. Лицето й се стори познато. Все пак не можеше да си спомни къде го е виждала.
Фриц стоеше в мансардата на бляновете. По стълбата се разнесоха бързи стъпки, вратата се отвори и се дочу:
— Фриц!.. Приятелю Фриц… — И две силни ръце обвиха шията му.
— Ернест… наистина ли си ти? Откъде така неочаквано?
— Просто избягах. Избягах една седмица по-рано от този институт. Фриц, приятелю, та пролетта е дошла! Нима може сега да се седи над фугите и контрапункта? Аз не издържах и заминах… Къде са градските момичета? Дай ги тука! За мен е потребна цяла рота!