Мансардата на бляновете

Следейки гълъбовия дим, си помисли: от тази чаша пиха с Лулу в последната вечер вино. Нямаше повече чаши, пък и те не искаха. Това беше, когато тя дойде при него преди годежа и като обви шията му с ръце, прошепна: „Любими… аз не мога…“

Тогава в неговите очи блеснаха сълзи и той каза: „Остани… остани при мен…”

И все пак се разделиха — бяха длъжни да се разделят.

Проникнати от трепета на раздялата, вдигнаха чашата с пурпурното вино към небето, към светлите звезди, възнасяйки заедно с нея и своята любов и болка.

Фриц остави лулата си настрана и отиде в ателието.

Започна да работи.

Часовете минаваха. Той не чуваше нищо, цял потъна в работа. Най-сетне тъмнината го застави да остави четката; потърка с ръка челото си и погледна създаденото. Доволен, премести молберта на мястото му и като подсвиркваше тихо, взе шапката и бастуна си и напусна ателието.

Над главата му тихо шумяха кестените.

Фриц се завърна след един час.

Зад прозореца над земята бавно припадаше нощта. На вратата се почука.

Като предполагаше, че това е някой от неговите млади приятели, извика:

— Влез!

На вратата се обрисува висока стройна фигура и нечий ясен и звънлив глас каза:

— Добър вечер, господин Шрам.

Фриц скочи от мястото си.

— Каква радост, госпожо!..

— Не ви ли попречих?

— Само ако отново бихте поискали да си отидете.

— В такъв случай не съм ви попречила. Вие ми разказахте толкова за вашата „мансарда на бляновете“, че в мене се събуди любопитство…

И като подаде на Фриц своето копринено манто, тя се огледа наоколо. Фриц я гледаше. Меката коприна в свободни линии падаше по нейното тяло.

Ослепителната мраморна белота на тялото сияеше в деколтето на дрехата, а и над матовия блясък на бисерната огърлица се издигаше прекрасна глава, увенчана с тежка корона от тъмна коса.

— Вие не сте преувеличавали, господин Шрам — наистина това е стая на бляновете.

Фриц приближи едно от креслата и тя се отпусна върху мекото седалище.

— Вие ще пиете тази вечер чай с английски бисквити — със сладко няма да ви нагостя. Ще получите… помислете — вишни, макар сега да е май. Изпрати ми ги един приятел от Италия. И после ще запушим. Съгласна ли сте?

Тя кимна с глава.

— У вас има толкова тишина и покой, господин Шрам. В наше време това не се среща често. Всичко се е устремило в гонитба подир щастието и златото. Трябва да добавя, че това не е едно и също, но понякога тези две цели съвпадат. Вие постигнахте ли своето щастие, господин Шрам?

— Щастие ли е, ако разбираме под щастие известната мисъл от песента — „Да си щастлив — значи да бъдеш доволен…” Може това да е правилно по отношение на болшинството хора. Но за нас, изтънчените натури, за хората с по-тънки възприятия, щастието се заключава в известен душевен покой. Това като че ли съответства на общоразпространеното схващане за щастието и все пак не е същото. Удовлетвореност и доволство може да настъпят и без борба. А мир постигаме само след жестоки борби и страстни търсения…