Първата версия
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #8
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- Переводчик: Георгий Мокеевич Марков
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Първата версия». Краткое содержание книги:
Незнански е един от малкото руски автори, който проби на пазара за трилъри. Серията му от десет романа „Маршът на Турецки“ вече е преведена в 22 страни. Die Welt
Тя ми показа тънка пачка изписана хартия, като че ли за да се убедя, че не ме лъже.
— Толкова ли е тъничък?
— Но това не са записките от всеки ден от живота на дядо. Тук е само това, което е научил и е мислел за Кларк.
— А къде се пуши при вас?
— Обикновено всички пушат на стълбите, тези, които не пушат в стаите. — И добави, като че ли се извиняваше: — Ако се пуши тук, всичко после така се напоява с дим, че човек може след това изобщо да не пуши, а само да диша. Едно и също е.
На площадката на стълбището наистина имаше голяма консервна кутия, приспособена за пепелник. Запалихме с удоволствие.
Баби пушеше неумело, като тийнейджър, личеше си, че го прави много рядко. От дима на цигарата й свежо миришеше на ментол.
На традиционно зелената стена точно зад гърба на Баби една хлебарка се беше забързала нанякъде по своите си работи. Инстинктивно докоснах рамото на момичето:
— Баби! Внимателно! Зад вас има диво, неопитомено и хищно животно.
Баби се обърна към стената и се засмя.
— О! Тези животни са си у дома тук. Ние сме чужденците, техни гости, а истинските домакини са те. Добре, че не съм много гнуслива. Иначе щеше да се наложи да последвам съвета ви и да отида да живея в „Метропол“.
— А сигурна ли сте, че там няма хлебарки?
— Ами когато ми се е случвало да живея там, не съм забелязала. Въпреки че не е изключено, разбира се.
— А знаете ли, че в Русия наричат хлебарките прусаци, а в Германия — руснаци? Това сигурно е следствие от горещата и взаимна любов между немци и руснаци? Кой знае защо напоследък много хора ме убеждават, че именно германците са наши основни партньори и приятели в света…
— Знам, че мнозина у нас се боят от набелязаното сближаване между Русия и Германия. Но ми се струва, че и Русия, и Германия, така са се унищожавали сами през този ужасен век, че вече никога няма да пожелаят да се обединят на почвата на омразата към други народи. Но между другото много обичам и Германия. Класическата немска музика и класическата руска литература са близки по някакъв начин.
На стълбищната площадка се чуваше как някъде съвсем близо зад стената асансьорът се движи нагоре-надолу. После спира и с протяжно скърцане отваря врати. В един момент ми заскърца направо в ухото.
— Спря на нашия етаж — констатира Баби. — Единственият недостатък на стаята ми е, че се намира до асансьора. От сутрин до вечер скърца ли, скърца. Впрочем вече почти свикнах. А и освен това, за да уча, имам едни такива неща за ушите…
— Наушници?
— Не, не, с едно такова смешно име…
— Тапи?
— Точно така, само че винаги съм смятала, че ударението е на първата сричка27.
— Не смея да настоявам на своята версия, но от малък винаги съм смятал, че това се разшифрова като „пази си ушите“ по аналогия с Гертруда, което в съветския вариант изобщо не е класическо немско име, а Герой на труда — обясних аз на Баби.
Върнахме се в стаята. Налях виното в чашите, в главата ми от само себе си се роди тост. Не свръхоригинален, разбира се, дори бих казал доста банален, но в крайна сметка от какво се състои животът ни, ако не от непрекъснати баналности?
— Искам да пия за вас, Баби. За вашето разбиране на Русия, руската литература и особено Обломов, когото тържествено обещавам да препрочета в най-скоро време. Непременно.
— Значи за мен и за Обломов?
— Нека да е така.
Церемониално приближихме чашите си и пихме до дъно.
Не знам колко време беше минало. Видях само как тесните стени на стаята на Баби се раздалечават. Вече като че ли бяхме в огромна зала. Самата Баби се отдалечаваше от мен едновременно със стените.
Цветовете станаха отначало невероятно ярки, направо бонбонени. Безумният малинов цвят на колониалните парцали, с които са запълнени руските пазари, лимонена режеща светлина от прозореца… Изумрудена зеленина, граничеща с безвкусно-розова обвивка на детска дъвка… Резките карамелни шарки внезапно започнаха да избледняват, придобивайки оттенъците на опадали листа, военна униформа и есенна кафяво-жълта кал…
После стените започнаха да вибрират конвулсивно и цветовете им вече не се различаваха, слети в една обща премрежена сивота… Някакви лица се доближаваха до моето… Неразличими и неразбираеми гласове ту шепнеха, ту крещяха. Ту шептяха, ту крещяха, ту мълчаха…
27
На руски „бируши“ и съответно по-надолу „береги уши“. — Б.пр.