Първата версия
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #8
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- Переводчик: Георгий Мокеевич Марков
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Първата версия». Краткое содержание книги:
Незнански е един от малкото руски автори, който проби на пазара за трилъри. Серията му от десет романа „Маршът на Турецки“ вече е преведена в 22 страни. Die Welt
— Може пак в Крим, но в Гурзуф, там е толкова хубаво през август. Представяш ли си, портвайн от чайник? — Марина се засмя.
Келнерът с лепенката ни донесе яденето.
Двамата с Марина се спогледахме и разбрахме какво ни се иска най-много в момента. Набързо унищожавайки яденето, почти без да усетим вкуса му, ние платихме на келнера.
Само след петнайсет минути вече бяхме у Марина. А ако трябва да бъда съвсем точен — в леглото. Марина има много удобен навик — да не маха чаршафите от дивана, а само да ги покрива с огромно карирано халище…
Погледнах си часовника. Ега ти! За малко да закъснея!
— Къде си се разбързал? При някоя друга ли? — Марина се протегна лениво.
— Трябва да те вземем на работа при нас. Имаш направо кучешки нюх. Отивам именно при жена. Но да не си помислиш нещо. Обикновена работна среща с една млада американка. Тук наблизо. Довечера ще прескоча. Ще си бъдеш ли вкъщи?
— А къде да бъда? — изуми се Марина. — Само ти да не изчезнеш някъде както обикновено. В краен случай поне се обади.
Вече на излизане си помислих — защо се хваля на любимите си поред с това, че се срещам s младо момиче? Да не би да остарявам?
Полковник Владимир Петрович Фотиев не дремеше.
Само съвсем страничен наблюдател, ако се намереше такъв, би могъл да си помисли, че Фотиев си е позволил да се отпусне. Той седеше със затворени очи на коженото канапе и чакаше позвъняването на Филин. Той все не се обаждаше. Накрая се разнесе дългоочакваният звън. Фотиев по-скоро грабна, отколкото вдигна слушалката.
— Слушам ви.
— Аз съм.
— Е?
— Всичко е наред. Всичко е чисто и прозрачно като сълза на младенец.
— Добре, Сьома, отивай си у вас. Днес май ще ти се изтърсят за обиск. Бъди строг с тях. Викай, размахвай юмруци, тропай с крака. И веднага напиши жалба до прокуратурата. Ние от наша страна също ще раздухаме този случай.
— Все пак другарят Берия е бил предвидлив човек… Всичко това е по негов личен проект. Ето че потрябва. — Филин бе явно доволен от себе си.
— Добро е всичко, което свършва добре. Така че, Сьома, недей да се кокошиниш предварително. Като отидем с тебе в Париж, тогава ще се нагуляем здравата. Помниш ли, като тогава в Хамбург?
— Такова нещо не се забравя — изкиска се в слушалката възбуденият Филин.
Фотиев още не беше оставил слушалката, когато зазвъня другият телефон, по който получаваше устни донесения от агентите си.
— Олег Вадимович?
— Да, да, скъпа моя Линда. Познах те. Има ли добри новини?
— Той — приятният женски глас наблегна на думата „той“, — тази вечер се среща със своята американка.
— Така. Разбрах. Благодаря. Обаждай се.
След като приключи разговора, Фотиев вдигна слушалката на третия телефон.
Баби ме чакаше на стъпалата пред общежитието на Института за руски език. Днес бе облечена в невероятно пъстра пола с огромни джобове и бяла тениска. Очаквах да видя на краката й същите огромни обувки, но ме очакваше дълбоко разочарование. Тя беше боса.
Баби улови погледа ми, усмихна се и обясни:
— Много обичам да ходя така. Разбирате ли, аз съм дюстабанлийка и това е много полезно.
Минахме покрай суровата портиерка, приличаща, както е прието в подобни заведения, на надзирател в затвор. Тя внимателно проучи еднократния пропуск, който ми беше написала Баби, но кой знае защо не ми провери документите.
Пред асансьора имаше шумна разноцветна тълпа и Баби ми предложи да тръгнем пеша, още повече че живееше само на третия етаж.
В стаята й беше невероятно тясно.
— Това сигурно е най-малката стая в общежитието. Но затова пък живея сама. Големи връзки, както казват у вас в Русия.
— Защо, в Америка не съществуват ли връзки?
Тя се засмя.
— Естествено, съществуват. Но не в такива мащаби.
— Баби, извинете ме за нескромния въпрос — казах аз, сядайки на ръба на леглото, — вие сте от богато семейство, доколкото разбирам. Защо тогава живеете тук, в това общежитие, а не в приличен хотел например? Разберете ме правилно, това наистина ми е интересно.
Тя се замисли за момент и отвърна много сериозно:
— Разбирате ли, в хотела клиентите са обект на прекалено внимание. А аз не обичам да бъда център на вниманието… Освен това всички студенти и стажанти живеят тук, защо трябва да съм изключение? Само защото имам пари? Това не е много честно. По-точно, не е много справедливо. Между другото още навремето никак не обичах валутните ви магазини.