Голямата игра

— Няма да стане така — намеси се другият, зъл и в по-тежка категория. — При нас има опашка.

— Клиентът е винаги прав — отговори Вячеслав Иванович. — Да тръгваме!

— Ти не разбра ли какво ти казвам бе? — Оня от тежката категория се надвеси над прозореца.

Славата ми не е стигнала още до Тюмен, помисли Вячеслав Иванович. Днес ще стигне.

— За мен няма значение — каза той, докато се преместваше в другата кола. — Само по-бързо.

— Закъде си? — попита здравенякът, когато седна на волана.

Другият шофьор гледаше унило след тях… Наистина, в последния момент Грязнов видя как към него се насочиха двама пътници с куфари.

Той още не знае как му провървя, помисли си Вячеслав Иванович. Както и този не знае, че денят не започва добре за него.

— Хотел „Сибир“.

— Петстотин — отвърна шофьорът и погледна към пътника. Погледът му беше изпитателен и злобен. Ако започна да се пазаря, може да ме изсипе някъде по пътя, помисли си Вячеслав Иванович.

— Щом казваш петстотин, петстотин да бъде… Само че по-бързо.

— Долара — поясни шофьорът.

— Ами аз какво казах? — Грязнов вдигна вежди. — Ти, мой човек, по-малко се пазари, ами карай по-бързо.

Навсякъде са еднакви, помисли си той. И на Шереметиево, и тук…

Грязнов улови върху себе си изпитателен поглед в огледалото за обратно виждане. Сиреч на какво ли е способен този заплес… Хвана се, помисли си Вячеслав Иванович. Ако беше започнал да се пазари — щеше да го свали просто така. Не взе да се пазари — показа се като чувал с пари. Ще го изхвърли със счупена глава… А времето върви.

Моторът започна да прави бели. Ето, помисли Грязнов, няма нужда да ходя на врачка, сега ще спре, сетне ще ме помоли да сляза и така нататък. По-рано беше чувал за такива неща само по разпити, сега ще се наложи да го изпита върху себе си.

Моторът угасна. Спряха.

— Тю, каква мизерия! — рече шофьорът. — Така си и знаех. Винаги става така, като бързаш. — Слушай, ела помагай.

Значи няма пистолет, помисли си Грязнов. Ако имаше, щеше да се държи по друг начин.

Грязнов слезе от колата.

— Виж какво, не ми се прави на интересен — каза той тихо. — Сутрин ме мързи. И бързам. А ти нямаш дори лиценз…

— Ти с кого се разправяш бе? — Оня се опули насреща му и се засили с манивелата, но веднага се преви и застена от болка в извитата ръка. Манивелата издрънча на замръзналия асфалт.

— Попаднал си на ченге от МУР. Нямаш късмет — каза със съжаление и дори с известно съчувствие Грязнов. — Направо не знам какво да правя с теб… Не ми се иска да те оставям да караш. Пак ще започнеш да продаваш номера. Нали ще стигнеш пеша? А аз ще ти оставя колата пред хотел „Сибир“?

Шофьорът сумтеше, виеше, скърцаше със зъби.