Голямата игра
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #26
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- ISBN: 954-729-078-9
- Переводчик: Венета Георгиева
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Голямата игра». Краткое содержание книги:
— Не пипайте! — кресна Солонин. — Не я докосвайте! Аз ще я видя! Всички да легнат на пода!
Без да пуска мъжа, Солонин се промуши между пътниците към кошницата, сложена под пейката. Плетена кошница, капакът плътен, дървен.
— Внимателно! — извика изведнъж „Ахмед“. — Не отваряй! Не отваряй! — И падна на земята, като повлече и останалите.
Ами да, трескаво разсъждаваше Солонин, изглежда, мината не се обезврежда… И като се съди по паническия вик на този „Ахмед“, всеки момент ще гръмне…
— Спрете влака! — извика той на пътниците. — Дръпнете ръчката на внезапната спирачка! И веднага напуснете вагона!
Успя да размести пръчките на кошницата и почти стигна до часовниковия механизъм, на пипане — обикновен будилник…
И точно тогава спирачките така удариха, че той се понесе заедно с кошницата встрани, като изгуби уж напипания механизъм.
Изглежда, оставаха секунди. Солонин чувстваше как по бузите му се стича пот. Чуваше, но не виждаше как заскърцаха вратите и хората буквално се изсипаха на перона, разблъсквайки се взаимно. Най-сетне напипа кабела… Дали е същият, или е за самоликвидация? Сетне пръстите му напипаха още два. Чувстваше, че единият, първият, беше прекалено опънат. Може да е свързан с капака на кошницата. Нави ги на пръста си, внимателно откъсна единия, после другия… Струваше му се, че часовникът не трака толкова силно и бързо… Сега много внимателно, фино да разедини и този… Ето така…
Той се облегна назад, за да си поеме дъх. Огледа се. Във вагона нямаше никой. Беше изчезнал и „Ахмед“. Съседните вагони също бяха празни. И зад прозорците не се виждаше жива душа. Хората се бяха разбягали по тунела, настрани от опасния вагон.
И въпреки това му стана обидно. Изоставили са го. Дано не са изпуснали и онзи дявол „Ахмед“! Той скочи на крака и надникна извън вагона.
По тунела отекваха гласовете на хората, които бягаха. Сега за терориста ли да мислят?
Така забърза по релсите в обратна посока на влака — полицията всеки момент щеше да се появи.
„Ахмед“ със сигурност е изчезнал, в този момент на никого не му се мисли за него. Да върви по дяволите! Важно е, че той, Солонин, отново се убеди: шайката на Кадуев е универсална бандитска група, добре подготвена в чеченските тренировъчни лагери. И той неслучайно се срещаше непрекъснато с тях… Ареалът на групата е Азербайджан, включително и Иран. Тук правят диверсии, като от време на време сменят възложителите… Изглежда, точно те са отвлекли президентския син, понеже после пак се опитаха да го отмъкнат от посолството в Техеран.
Все пак за кого работят в момента? Сигурно най-вече за себе си. А после за тези, които плащат повече.
Сега Солонин е техният враг номер едно. Този „Ахмед“ със сигурност ще доложи на Ибрахим Кадуев, че операцията е била провалена пак от същия шейтан, приел облика на американец… Време е по този случай да изпитат нещо като митичен страх. И да помислят, че Аллах не одобрява дейността им.
Солонин се усмихна. Той вървеше бързо и изпреварваше хората пред себе си. Погледна часовника си — време е да звънне на Турецки. Сигурно там в хотела се е начакал.
4.
Излязохме от хотела и се качихме в нейната кола. Според мен тя не се притесняваше, че ни оглеждат. Сякаш предизвикваше околните: нима не разбирате, че моят мъж възнамерява да се развежда с мен? Толкова ли е чудно, че флиртувам с чужденци?
Дори когато излязохме от хотела, ме хвана под ръка.
— Фикрет — каза госпожа Мансурова на шофьора, — върви се поразходи, хапни сладолед. Имаме таен разговор с господина…
Якият младеж, който явно имаше други инструкции от господаря, измърмори нещо недоволно на слизане от колата.
Впрочем недоволството му можеше да бъде свързано само с едно — че при неговата фигура се налага напразно да се измъква от доста тясната кола.
— Какво искахте да ми кажете? — попитах аз.
— Не съм специалист, но според мен тук никой няма да ни чуе — каза Фирюза, като се оглеждаше настрани. — Не ви ли се струва?
— Щеше да е идеално да се окажем в самия център на площад „Свобода“, където няма да ни достигнат и най-близко насочените микрофони — казах аз. — Но там ще ни вижда всеки, когото не го мързи.
— Е, стъклата са затъмнени. Притеснява ли ви нещо? Става дума за моята репутация и за моя мъж.
— Просто чакам да ми позвънят. — Погледнах си часовника.