Голямата игра

— Съвсем доскоро той ми доверяваше и споделяше всичко с мен — усмихна се тя и запали цигара. — После започнах да се досещам за някои други работи и той замълча. Тези чеченци се докарват пред него. Но в същото време той се страхува от тях. Напълно е възможно в колата да са те. Ами ако знаят, че сте руснак? Между другото, вашият приятел, как му беше името, Къриган… нали и той е руснак?

— Нищо не може да скрие човек от вас — въздъхнах. — И вие, и Делара мигновено ни разобличихте.

— Така ли? — изрече тя разочаровано. — И тя ли? Е, аз, извинете, съм изучила чужденците… Веднага познавам руснака, каквото и произношение да има или маниери да показва. Но тя как ви е разпознала?

— Женски усет — отговорих дипломатично.

— Какво общо има усетът? Не съм очаквала това от Делара. Да кажем аз, бившата валутна проститутка, виждам мъжете като под рентген, чужденците — още повече. Или и тя се е занимавала тайно с това? Между другото, ако ви е интересно, с този белгиец се познавах още в Москва. И тук просто продължихме.

— Това ли е всичко, което искахте да ми разкажете? — попитах, като забелязах, че нашето сузуки се връща.

— А малко ли е? — попита тя.

— Моля ви — отговорих аз. — Това е твърде интересно. Значи вашият мъж наистина откупува руски войници?

Стараех се да скрия интереса си към архивите на нефтения институт в Грозни. Бях чувал за документите още докато работех в прокуратурата. Архивите, доколкото си спомням, се смятат за свръхсекретни, беше възбудено криминално дело за изчезването или продажбата им на някого. Костя Меркулов трябва да помни подробностите.

Сузукито спря отсреща и вероятно вече насочиха към нас дългите си микрофони.

— Чуват ни — казах аз. — Затова е по-добре да прекратим разговорите.

Тя сви рамене, включи, даде рязко заден, така че няколко пешеходци отскочиха от нас.

— В Москва щяха да ви глобят — отбелязах.

— Може би мечтая точно за това! — каза тя предизвикателно.

Поехме към хотела.

— Да се качим да поговорим? — попитах на слизане от колата. — Моят приятел трябва да ми се обади.

— Спокойно можехте да си вземете мобифона. Във всеки случай по-малко риск, че ви подслушват.

С тези думи тя се отдалечи, като ми махна на сбогуване с ръка.

Гледах след нея. Светът е малък. Може би дори съм я виждал някъде край „Интернационал“ или „Космос“. И тогава тя едва ли ми е обърнала внимание — сиреч още един заплес ме гледа със зяпнала уста и му текат лигите…

Качих се в стаята си. Проверих телефонния секретар. Солонин не се беше обаждал.

В този момент телефонът иззвъня.

Вдигнах слушалката. Беше Алекпер.

— Станало е нещо в метрото — каза той.

— Взрив ли?

— Почти — отговори. — Но по невероятен начин един човек го е предотвратил. Всички говорят за някакъв чужденец, който първо хванал във вагона джебчия, а след това терориста. И обезвредил бомбата… Представяте ли си? Най-добре си пуснете телевизора, там ще научите по-подробно.