Каин и Авел [bg]

— Мелани в ресторанта ли е?

— Да — отвърна младежът. — Не знаех, Дейвис, че днес ще идваш в града. Веднага ще ти запазя президентския апартамент.

— Само за една нощ, Авел. По-късно искам да те видя насаме.

— Ама разбира се.

На Авел му притъмня от думата „насаме“. Дали Мелани не се беше оплакала на баща си, дали заради това през последните няколко дни той така и не бе успял да убеди Дейвис да вземе някакво решение?

Тексасецът мина като фурия покрай Авел и влезе в ресторанта, а той отиде на рецепцията да провери дали апартаментът на дванайсетия етаж е свободен. Половината стаи в хотела бяха празни и младежът не се изненада, че президентският апартамент също не е зает. Запази го за своя работодател и чака повече от час на рецепцията. Видя, че Мелани си тръгва — лицето й бе подпухнало, явно беше плакала. След няколко минути от ресторанта излезе и баща й.

— Вземи, Авел, бутилка бърбън — само не ми казвай, че не ти се намира! — и ела при мен в апартамента.

Авел извади от касата в кабинета си две бутилки бърбън и отиде при Лерой в президентския апартамент на дванайсетия етаж. Още се питаше дали Мелани е казала нещо на баща си.

— Отвори бутилката и си сипи един много голям бърбън — подкани го Дейвис Лерой.

Авел отново бе обзет от страх пред неизвестното. Дланите му плувнаха в пот. Нима щяха да го уволнят само защото е поискал ръката на дъщерята на шефа? Вече близо година те с Лерой бяха приятели, при това близки. Не му се наложи да чака дълго, за да разбере за какво става въпрос.

— Изпий си бърбъна.

Полякът изгълта питието на един дъх, тексасецът също пресуши чашата.

— Разорен съм, Авел. — Той замълча, сетне отново напълни чашите и на двамата. — Всъщност е разорена половината Америка.

Авел не каза нищо, отчасти защото не знаеше какво да отговори. Няколко минути двамата се гледаха вторачено, после, след още една чаша бърбън, младежът успя да изрече:

— Но ти все още притежаваш единайсет хотела.

— Притежавах ги — натърти Дейвис Лерой. — Сега вече трябва да говорим в минало време, Авел. Вече не притежавам нито един хотел, миналия четвъртък всичките до последния преминаха във владение на банката.

— Ама как така! Те ти принадлежат, от две поколения са на твоето семейство — възкликна младежът.

— Бяха на моето семейство. Вече не са негови. Сега принадлежат на банката. Не виждам причина да не ти кажа, Авел, цялата истина. В момента същата участ сполита почти всички в Щатите, и малки, и големи. Преди десетина години теглих заем от два милиона долара, гарантирах го с хотелите и вложих парите до последния цент в акции и дялове — все в утвърдени фирми. Увеличих сумата до близо пет милиона, една от причините да не се притеснявам много-много, че хотелите са на загуба — при данъчното облагане намалявах с нея печалбите си от борсата. Сега не мога да се отърва от акциите. Бихме могли да ги използваме за тоалетна хартия в единайсетте хотела. От три седмици се мъча да разпродам каквото мога, но купувачи няма. Миналия четвъртък банката настоя да съм върнел заема. — Авел веднага се сети, че именно в четвъртък бе разговарял по телефона с банкера. — Повечето хора, засегнати от краха на фондовата борса, разполагат само с хартийки, с които не могат да си върнат заемите, в моя случай обаче съм гарантирал заема с единайсетте хотела. Затова, веднага след като котировките се сринаха, ония мръсници от банката ми конфискуваха хотелите. Дадоха ми да разбера, че при първа възможност ще продадат всички хотели.