Легендата [bg]

Или си мислеше, че ако изчака Джакс, ще го победи в битка. Така или иначе, Тела щеше да изгуби или майка си, или Данте.

Освен ако не спаси и двамата.

Отначало мисълта беше крехка, но както често се случва с подобни хрумвания, бързо укрепна. През цялото време беше вярвала, че единствено Джакс може да освободи майка й. Ала Тела би могла да заеме мястото й в картата. Каспар беше показал как се прави в пиесата. Просто трябваше да напише името си с кръв върху картата. Във вените й още течеше кръвта, с която Данте и Джулиан я бяха изцелили. Ако собствената й кръв на простосмъртна не беше достатъчна, другата кръв би трябвало да свърши работа.

Досега този вариант не й се беше струвал възможен. Мисълта да попадне в капан винаги я беше ужасявала. Но може би Любовта беше създание от друг свят като Смъртта. И откакто се беше отворила за Любовта, тя щеше да я преследва неотклонно, а и изглеждаше много по-могъща от Смъртта.

В миналото Тела бе подценявала любовта. Смятала бе, че романтичната любов е просто по-силна форма на физическото желание… но настоящият момент нямаше нищо общо със страстта. Изтъкан беше от непреодолимо желание да спаси майка си и Данте, по-силно от импулса да спаси себе си. И я правеше безстрашна по един съвсем нов начин.

Тела сряза върха на пръста си с пръстена на майка си.

— Тела, какво правиш? — попита Данте.

— Можеш да вземеш картите, но ми обещай да си тръгнеш, преди Джакс да е пристигнал. — Притисна кървящия си пръст към картата, която държеше майка й в капан.

— Тела — повтори Данте. — Какво правиш?

— Каквото би направила всяка героиня.

— Не! — изрева Данте веднага щом осъзна какво е имала предвид. — Тела, не го прави. Майка ти не би искала това от теб.

Посегна към картата, но беше късно. Името на Тела вече беше изписано отгоре й с кръв.

— Свършено е вече — промълви тя.

Направи опит да се усмихне. Най-после беше истинска героиня. И беше платила за това с всичко.

Устните й се разтрепериха, горещи сълзи изпълниха очите й.

— Тела — изрече дрезгаво Данте, сякаш и той беше на ръба на сълзите. — Знам, че няма да ми повярваш, но нито за миг не съм искал да стане така. Когато подготвях играта, знаех, че майка ти е скрила картите, но не и че е заключена в една от тях. — Обхвана с длани лицето й. Но колкото сълзи изтриваше с палци, двойно повече преливаха от очите й. — Толкова съжалявам. Оказах се недостоен за теб.